forum.globcom.net Форуми forum.globcom.net
ФОРУМ
 
 AlbumAlbum Въпроси/ОтговориВъпроси/Отговори   ТърсенеТърсене   ПотребителиПотребители   Потребителски групиПотребителски групи  AlbumAlbum   Регистрирайте сеРегистрирайте се 
 ПрофилПрофил   Влезте, за да видите съобщенията сиВлезте, за да видите съобщенията си   ВходВход 

"Буреносен фронт" от Джим Бъчър

 
Създайте нова тема   Напишете отговор    forum.globcom.net Форуми -> Литература
Предишната тема :: Следващата тема  
Автор Съобщение
deadface
Дали да стана антиквар ?
Дали да стана антиквар ?


Регистриран на: 10 Фев 2010
Мнения: 43
Общо думи: 128,891

МнениеПуснато на: Сря Май 16, 2012 7:06 pm    Заглавие: "Буреносен фронт" от Джим Бъчър Отговорете с цитат


"Буреносен фронт" от Джим Бъчър
(Досиетата на Дрезден, кн.1)

Дългоочакваният първи роман от бестселър поредицата на "Ню Йорк Таймс" "Досиетата на Дрезден", по която е създаден едноименният тв сериал!

В първия си случай като консултант на полицейския отдел за специални разследвания Хари Дрезден, наемен магьосник и детектив, се заема със зловещо двойно убийство, извършено с помощта на най-черна магия. Магьосническият еквивалент на Филип Марлоу не може да си позволи да откаже, защото отчаяно му трябват парите. Знае се, че там, където има черна магия, има и черен маг. А този черен маг знае името на Хари. И ситуацията става много... интересна.

Пригответе се за среща с мощна магия, свирепи демони, отмъстителни вампири, лукави феи, безскрупулни мафиоти и зли чудовища. Пригответе се да видите свят, който съществува паралелно с нашия, там всичко, което населява най-страшните ви кошмари, е реално. Запознайте се с Хари Дрезден – единствената ви защита срещу силите на мрака.

"Уникално преживяване за любителите на свръхестественото, фентъзито и криминалните романи. Литературна находка, която се случва веднъж в живота." - Мидуест Бук Ривю


Откъси от романа:

Карин Мърфи ме чакаше пред хотел “Медисън“. Двамата с нея сме ярка илюстрация на противоположностите. Колкото аз съм висок и слаб, толкова тя е ниска и набита. Очите и косата ми са тъмни, а тя притежава русите къдрици на Шърли Темпъл и бебешко сини очи. Лицето ми е издължено и ъгловато и имам ястребов нос и заострена брадичка, докато нейното личице е гладко и закръглено, а сладкото й носле би подхождало повече на някоя мажоретка.
И тази година март беше студен и ветровит и тя беше облечена с дълго палто, което прикриваше дамския костюм с панталон отдолу. Мърфи никога не носеше рокли, но аз подозирах, че има мускулести и добре оформени крака, като на гимнастичка. Спортната й натура се потвърждаваше от няколкото купи по айкидо, които красяха кабинета й. Косата й стигаше до раменете и се развяваше безмилостно от пролетния вятър. Не носеше обици, но беше толкова добре гримирана, че почти не личеше. Приличаше по-скоро на нечия любима леля или на дружелюбна майка, отколкото на закоравял детектив по убийствата.
– Нямаш ли друга връхна дреха, Дрезден? – попита тя, когато наближих достатъчно, за да се поздравим.
Пред входа стояха няколко неправилно паркирани полицейски коли. Тя ме погледна за половин секунда, но после отмести очи. Трябва да призная, че издържa на погледа ми по-дълго, отколкото повечето хора биха се осмелили. Не че е толкова опасно, освен ако не продължи няколко секунди, но аз бях свикнал хората, които знаеха, че съм магьосник, да подчертават това, като избягват да ме гледат в очите.
Огледах дългия си черен брезентов шлифер, тип дъстер, с неговата дебела подплата и мушамено покритие, и ръкави, достатъчно дълги за ръцете ми.
– Какво й е на тази?
– Все едно си я взел от реквизита на ”Имало едно време на Запад”.
– Е, и?
Тя изсумтя, което не беше най-нежният звук за една дребна жена, завъртя се на пети и се запъти към вратата на хотела.
Настигнах я и закрачих малко пред нея.
Тя ускори ход. Аз също. Започнахме да се надпреварваме кой ще стигне пръв до входната врата, като прескачахме локвите от снощния дъжд.
Моите крака са по-дълги и, естествено, аз я изпреварих. Отворих вратата и с галантен жест я поканих да влезе. Това си беше стара закачка между нас. Може би ценностите ми са отживелица, но аз съм от старата школа. Вярвам, че трябва да се отнасяме с жените като с нещо повече от по-дребни и по-мекушави мъже с цици. Опитайте се да ме убедите, че това е лошо. Умирам да кавалерствам на жените – да им отварям вратата, да плащам сметката в ресторанта, да им подарявам цветя и други такива работи.
Това обаче вбесява Мърфи, която се беше борила с нокти и зъби срещу най-коравите мъже в Чикаго, за да се издигне дотук. Изгледа ме кръвнишки, докато й държах вратата, но в същото време прочетох в погледа й увереност и спокойствие. Колкото и да й беше досаден, нашият ритуал я караше да се чувства уютно.
Обаче колко лошо можеше да е положението на седмия етаж?
И двамата внезапно млъкнахме, докато се заизкачвахме нагоре с асансьора. Знаехме се от доста време, за да не изпитваме неудобство от мълчанието си. Познавах Мърфи и почти инстинктивно долавях настроенията и мислите й – впрочем случва се често, когато прекарвам достатъчно дълго време с някого. Не знам дали това е естествена, или свръхестествена дарба.
Инстинктът ми подсказваше, че тя е напрегната и опъната като струна. Криеше го, но нещо в начина, по който държеше раменете си, в наклона на врата й, в цялата й стойка ме караше да го усещам.
А може би просто проектирах собственото си състояние върху нея. Затвореното пространство на асансьора ме изнервяше. Облизах устни и се огледах. Сянката на Мърфи и моята собствена изглеждаха като разлети по пода. Нещо ме притесняваше, някакъв инстинкт ми опъваше нервите. Успокой се, Хари!
Миг преди асансьорът да спре, тя рязко издиша, след което вдиша отново, преди да се отворят вратите, като че ли имаше желание да задържи въздуха, докато остане на етажа, и да си поеме дъх едва когато влезе отново в кабината и тръгне надолу.
Кръвта има особена, лепкава миризма, напомняща смътно на метал, и когато вратите се отвориха, цялата атмосфера на етажа бе пропита от нея. Стомахът ми се сви, но аз преглътнах мъжествено и излязох от асансьора след Мърфи, след което минахме по коридора покрай няколкото униформени полицаи, които ме познаха и ме пропуснаха, без да ми поискат малката ламинирана карта, предоставена ми от градската управа. Вярно, че дори и в такова голямо полицейско управление като чикагското не разполагат с цели орди консултанти (предполагам, че в документацията им фигурирах като психолог), но въпреки това момчетата в сини униформи не проявиха достатъчна бдителност.
Мърфи влезе преди мен в стаята. Миризмата на кръв стана по-плътна, но зад входната врата нямаше още нищо зловещо. Външната стая на хотелския апартамент приличаше по-скоро на хол, решен в наситено червени и златисти тонове, като интериорите на старите филми – скъпи на вид, но леко фалшиви. Креслата бяха богато тапицирани с тъмна кожа, а подметките ми потъваха в дебелия, ръждив на цвят, мъхест килим. Кадифените завеси на прозорците бяха спуснати и въпреки че всички лампи бяха запалени, стаята тънеше в сумрак и от цветовете и материите се носеше едва доловима чувствена атмосфера. Не беше място, където да ти се прииска да седнеш и да си четеш. Зад вратата вдясно от мен се чуваха гласове.
– Почакай малко тук – каза Мърфи и влезе през вратата, която вероятно водеше към спалнята на апартамента.
Започнах да обикалям хола с притворени очи, като отбелязвах подробностите. Кожено канапе. Две кожени кресла. Стереоуредба и телевизор в лъскав музикален шкаф. Бутилка с топло шампанско в кофичка с вода от разтопилия се предишната вечер лед. Две празни чаши до нея. На пода имаше листенце от роза, което не пасваше на килима (изобщо имаше ли в тази стая две неща, които да си подхождат?).
Малко встрани, под ръба на едно от кожените кресла, се подаваше късче сатенен плат. Наведох се, повдигнах леко креслото, като внимавах да не оставям отпечатъци, и измъкнах лъскави черни гащички. Малък триъгълник, обшит с дантела, на която една от връзките беше направо скъсана. Ррр!
Стереоуредбата беше последна дума на техниката, но не особено скъпа. Извадих молив от джоба си и с гумичката натиснах бутона за включване. Стаята се изпълни с нежна, чувствена музика – ниски баси, ритъм на барабани, вокали без думи и, като фон, тежкото дишане на жена.
Музиката продължи още малко, след което спря и един и същи пасаж с продължителност около две секунди започна да се повтаря.
Намръщих се. Както вече казах, имам такова действие върху техниката. Имаше нещо общо с това, че съм магьосник и боравя с магически сили. Колкото по-деликатна и модерна е една апаратура, толкова по-голяма вероятност има да се повреди, щом се приближа на достатъчно разстояние. Унищожавам копирна машина от петдесет крачки.
– Любовното гнезденце – чу се мъжки глас, който удължи думата любов в люююбов. – Е, господине, какво мислите?
– Здравейте, детектив Кармайкъл – отвърнах, без да се обръщам.
Не можех да сбъркам високия му носов говор. С Мърфи работеха заедно и като заклет скептик беше убеден, че не съм нищо повече от измамник, който присвоява трудно спечелените пари на кметството на града.
– Тези гащички ги пазиш, за да си ги вземеш вкъщи, или просто не си ги видял? – попитах го аз и се обърнах към него.
Беше нисък, възпълен и плешив, с кървясали очи и безволева брадичка. Сакото му беше омачкано, а по вратовръзката личаха мазни лекета от храна – всичко това служеше за прикритие на острия му като бръснач интелект. Той беше умен полицай и преследваше безмилостно убийците.
Приближи се до креслото и погледна надолу.
– Не е зле, Шерлок – каза той. – Но това е само увертюра. Почакай да видиш главната атракция. За всеки случай съм ти приготвил една кофа.
Обърна се и изключи засяклата уредба със собствения си молив.
Ококорих се, за да му покажа колко съм ужасeн, след което го заобиколих и влязох в спалнята. И тутакси съжалих. Огледах се и отбелязах механично подробностите, като внимателно изключих онази част от мозъка си, която започна да крещи в мига, в който влязох в стаята.
Съдейки по трупното вкочаняване, смъртта им беше настъпила предишната нощ. Бяха на леглото и тя го беше възседнала, наведена назад с извивка в кръста, като балерина. Гърдите й изпъкваха примамливо. Той беше изпънат под нея – тялото му беше стройно и мускулесто, а ръцете му стискаха сатенените чаршафи. Ако бяха позирали за еротична снимка, щеше да е доста ефектна.
Само дето торсовете и на двамата любовници от горната лява страна бяха отворени навън и ребрата им стърчаха през кожата като остри ножове. Огледалото на тавана беше опръскано от кръвта от артериите им, която бе шуртяла навън, заедно с пихтиести, желатиноподобни парчета плът, които по всяка вероятност бяха остатъците от сърцата им. Когато се наведох над тях, успях да надникна в кухините на телата им. Забелязах посивялата обвивка на двата неподвижни бели дроба и върховете на ребрата, видимо огънати от някаква сила отвътре.
Това определено лишаваше картината от еротичния й заряд.
Леглото заемаше централното място в стаята, което му придаваше лек акцент. Спалнята беше издържана в декоративния стил на хола с изобилие от червено и плюш, които изглеждаха малко прекалени, освен може би на светлината на свещи. И наистина по стените имаше свещници, в които се виждаха изгорели докрай свещи.
Приближих се до леглото. Килимът проскърца под стъпките ми. Малката крещяща част от мозъка ми, здраво залостена зад вратите на самоконтрола и тренировките, продължаваше да ломоти несвързано. Опитах се да се абстрахирам. Наистина. Но ако не напуснех скоро тази стая, сигурно щях да се разцивря като момиченце.
Затова набързо запаметих подробностите. Жената беше двайсет и няколко годишна, с прекрасна външност. Поне така ми се стори. Сега трудно можех да преценя. Косата й беше кестенява, подстригана по момчешки и според мен леко боядисана. Очите й бяха полузатворени, затова беше трудно да се определи цветът им – по-скоро светли или зеленикави.
Мъжът вероятно беше минал четирийсетте и имаше телосложение, което се добива след дълги тренировки. На дясната му мишница се виждаше татуировка, изобразяваща кама, но тя беше отчасти покрита от гънка на сатенения чаршаф. По кокалчетата на пръстите му имаше дълбоки белези, а на долната част на корема личеше грозен белег от рана, вероятно от нож.
Край леглото бяха разхвърляни дрехи – нейната черна рокля, чифт лачени обувки и неговият смокинг. В ъгъла стояха прилежно подредени чантите им, неотваряни и вероятно оставени там от пиколото.
Вдигнах поглед. Кармайкъл и Мърфи ме наблюдаваха мълчаливо.
Свих рамене.
– Е, какво? – попита Мърфи. – Има ли магия тук?
– Или магия, или е било невероятен секс – отговорих аз.
Кармайкъл изсумтя.
Аз се засмях и това беше всичко, от което се нуждаеше крещящата част от моя мозък, за да разбие вратите, зад които я бях залостил. Стомахът ми се разбунтува и аз побягнах навън. Верен на обещанието си, Кармайкъл беше приготвил лъскава кофа и аз се строполих на колене пред нея и започнах да повръщам.
Трябваха ми само няколко мига, за да се овладея отново, но в никакъв случай не можех да се върна в спалнята. Не можех да видя отново двата трупа, чиито сърца бяха буквално експлодирали от гърдите им.
И някой наистина беше използвал магия, за да го направи. И то в нарушение на Първия закон, за да причини вреда на друг човек. Членовете на Белия съвет щяха дружно да получат удар. Това не беше дело на някой зловреден дух или пакостливо същество, или атака на някое от многото същества от Небивалото като вампири и тролове. Това си беше обмислено и целенасочено действие на магьосник, на човек, който е в състояние да се намеси във фундаменталните енергии на съзиданието и на самия живот.
Беше по-лошо от убийство. Беше извратена, жалка перверзия, все едно някой бе пребил човек с шедьовър на Ботичели, превръщайки красотата в инструмент на разрушение.
Трудно може да се обясни това, ако никога не сте се сблъсквали с него. Магията произлиза от живота и се управлява от съзнанието, ума и чувствата на човешките същества. Да отнемеш живот със същата магия, която го е породила, беше отвратително и дори граничеше с кръвосмешение.

*

Живея в сутерена на голяма стара къща, която впоследствие е била разделена на много апартаменти. Полуетажът и целият подземен етаж са мои, което е доста удобно. Аз съм единственият наемател, който се разполага на цели два етажа и плаща по-нисък наем, но за сметка на това пък нямам големи прозорци.
Къщата непрекъснато скърца, въздиша и издава шумове, като че ли времето и животът са оставили следи в тухлите и дървото. По цели нощи чувам всякакви стонове и усещам характера й. Тя е стара, но тихичко напява в мрака и по своя скърцащ си начин е жива. Тя е моят дом.
Мистър ме чакаше пред стълбите, които водят надолу към входната врата. Той е огромен сив котарак. Ама като ви казвам огромен, значи наистина огромен. Виждал съм кучета, по-дребни от Мистър. Тежи малко повече от петнайсет килограма и по тялото му няма нито грам излишна тлъстинка. Допускам, че баща му е бил дива котка, рис или нещо подобно. Преди три години го намерих в кофа за боклук – малко мяукащо котенце с опашка, откъсната от куче или кола – не знам точно от какво, но Мистър еднакво мразеше и двете и беше винаги готов да ги нападне или да им избяга. Само за няколко месеца Мистър възстанови самочувствието си и скоро се сдоби с убеждението, че той всъщност е собственик на апартамента, а аз съм само някой, когото търпи и с когото дели жилищната си площ. В момента ме гледаше и мяукаше отегчено.
– Мислех, че си отишъл на любовна среща – му казах аз.
Той се нахвърли върху мен и се заби игриво в коляното ми. Олюлях се, но успях да запазя равновесие и отключих вратата. Както си му е редът, Мистър влезе преди мен.
Апартаментът ми се състои от една по-голяма стая с кухненски бокс в единия ъгъл и камина в другия. Една врата води към останалите помещения – спалнята и банята, а зад плъзгащата се врата е входът към мазето, където е моята лаборатория. Обичам уюта и затова на пода има няколко килима, стените са облицовани и навсякъде се виждат колекции от най-разнообразни неща – от жезъла и меча ми в ъгъла до препълнените лавици на библиотеката, която съм решил да подредя някой ден.
Мистър се разположи на своето място пред камината и ми нареди да запаля огъня. Веднага се подчиних, но запалих и една газена лампа. Разбира се, имам електрическо осветление, но то толкова често се разваля, че не си струва да се занимавам с него. Не смея дори да ползвам газово отопление и затова предпочитам простите неща като камината и свещите. Имам специална печка на въглища, пригодена да изкарва дима навън, но независимо от всичките ми усилия, при мен винаги мирише на горящи дърва.
Свалих си шлифера и преди да вляза в лабораторията, навлякох дебела плетена роба. Кълна се, че магьосниците винаги носят роби точно затова, защото в лабораториите вечно цари ужасен студ. Слязох по стълбите със свещ в ръка и веднага запалих няколко лампи и бензиновия нагревател в ъгъла.
Светлината разкри една дълга маса в средата на помещението, други маси покрай трите стени и едно свободно пространство в единия край на стаята, чийто под бе зает от широк меден кръг, завинтен за пода с яки болтове. Рафтовете над масите бяха препълнени с празни клетки, кутии, пластмасови контейнери, буркани, консервени кутии от всякакъв вид и размери. Имаше също чифт странни животински рога, няколко кожи, стари мухлясали книги, цяла купчина бележници, изписани с нечетливия ми почерк, и един избелял човешки череп.
– Боб – казах аз и започнах да разчиствам голямата маса, хвърляйки кутии, пластмасови контейнери и кесии в бронзовия кръг на пода. Трябваше да си освободя място за работа. – Боб, събуди се!
Мълчанието продължи още известно време, докато свалях разни неща от рафтовете.
– Боб! – извиках по-силно. – Размърдай се, сънливецо!
В празните орбити на черепа се появиха оранжеви светлинки, които затрепкаха като пламък на свещ.
– Не стига, че трябва да се събудя, ами се налага и да слушам глупости. Какво ти става?
– Спри да мрънкаш – казах аз по-бодро. – Чака ни работа.
Черепът Боб измънка нещо на старофренски, което не ми беше ясно, особено в частта за анатомическите особености на жабите. Той се прозина и когато си затвори устата, зъбите му изтракаха. Боб всъщност не беше човешки череп. Той беше въздушен дух – подобен на елфите, но не съвсем. Беше се установил в този череп, приготвен специално за него, преди няколкостотин години и работата му беше да помни. По разбираеми причини не мога да ползвам компютър, за да съхранявам информация и да следя промените в бавноразвиващите се закони на квазифизиката. Затова ми е нужен Боб. Той е работил с десетки магьосници и е натрупал големи познания и немалко нахалство.
– Проклети магьосници – измърмори той.
– Не мога да спя, така че ще забъркаме няколко отвари. Какво ще кажеш?
– Да не би да имам избор – каза Боб. – По какъв случай?
Набързо разказах на Боб какво се беше случило през този ден. Той подсвирна (което не е лесно, ако нямаш устни).
– Изглежда опасно.
– Доста – съгласих се аз.
– Знаеш ли какво? – каза той. – Ако ме изведеш с колата, ще ти кажа как да се оправиш.
Наострих уши.
– Боб, веднъж те разходих. Помниш ли?
Той кимна замечтано, драскайки по дървото с костта.
– Помня, Девическия клуб.
Изсумтях и сложих да се вари вода на една от горелките.
– Предполага се, че си интелектуален дух. Не разбирам защо си толкова привлечен от секса.
Тонът на Боб звучеше оправдателно.
– Това е чисто академичен интерес, Хари.
– Да бе. Какво академично има в това, да надничаш в хорските къщи?
– Чакай малко. Аз не само надничам...
Прекъснах го с ръка.
– Спести ми подробностите. Не искам да слушам.
Той изръмжа:
– Ти вулгаризираш нещо, което има значение за мен. Обиждаш моята мъжественост.
– Боб – възразих аз, – ти си череп и не притежаваш никаква мъжественост!
– Така ли? – предизвика ме той. – Присмял се хърбел на щърбел, Хари. Ти не си свалил още никоя мадама. Повечето мъже се занимават с други неща посред нощ, а не правят химически опити.
– Ако искаш да знаеш – казах аз, – имам среща в събота вечер.
Очите на Боб заблестяха с червеникави пламъчета.
– Ооо – ухили се злобно той. – Готина ли е поне?
– Мургава – отговорих аз. – Черна коса, черни очи. Страхотни крака. Дяволски умна и секси.
Боб се изкиска.
– Едва ли ще поиска да види лабораторията ти.

*

Тя се появи в стаята като свещ, горяща с ярък, студен пламък. Късата й коса имаше пепеляво-кестеняв оттенък и беше прекалено тъмна, за да хвърля отблясъци, но въпреки това те просветваха в нея. Очите й бяха тъмни, кожата безупречно гладка и елегантно гримирана. Не беше едра, но имаше хубави форми и беше облечена в тъмна дреха с дълбоко деколте. Цепката на полата разкриваше щедро бедрото й. Носеше дълги ръкавици, а тристадоларовите й обувки бяха постижения на изкуството за измъчване на крака. Въобще изглеждаше толкова добре, че не вярвах на очите си.
– Господин Дрезден – поздрави ме тя. – Какво неочаквано удоволствие.
Аз се изправих в момента, в който тя влезе в стаята.
– Мадам Бианка – отговорих аз. – Най-сетне се срещнахме. Хорската мълва пропуска да спомене, че сте толкова красива.
Тя се засмя, отмятайки едва глава, за да покаже бледата си шия.
– Казваха ми, че сте джентълмен. Виждам, че наистина е така. Толкова очарователно старомодно е да бъдеш джентълмен в тази страна.
– Двамата с вас сме от друг свят – казах аз.
Тя се приближи и ми подаде ръка с движение, излъчващо женствена грация. Наведох се над нея, поех я и леко докоснах с устни ръкавицата.
– Наистина ли смятате, че съм красива, господин Дрезден? – попита тя.
– Прекрасна като звезда, мадам.
– Възпитан и галантен – прошепна тя.
Огледа ме от главата до петите, но се въздържа да надникне в очите ми, било защото не искаше неусетно да насочи своята енергия, било да не позволи на мен да я видя. Не бих могъл да кажа защо. Заобиколи масата и спря до един от удобните столове. Всъщност аз също заобиколих масата и издърпах стола, за да може да седне. Тя кръстоса крака, което в тази рокля и с тези обувки подчерта тяхната красота. Примигнах за миг, преди да се върна на мястото си.
– И така, господин Дрезден. Какво ви води в моя скромен дом? Забавления ли търсите? Мога да ви уверя, че ще преживеете неща, които никога не са ви се случвали. – Тя постави ръце на скута си и ми се усмихна.
Отговорих на усмивката и пъхнах ръка в джоба с кърпичката.
– Не, благодаря. Дойдох да поговорим.
Устните й леко се разтвориха в едва чуто ах.
– Разбирам. И за какво, ако мога да попитам?
– За Дженифър Стантън. И нейния убиец.
Имах само секунда предупреждение. Очите на Бианка се свиха, а след това се разшириха като на котка пред скок. По-бърза от светкавица, тя се спусна към мен през масата, протегнала ръце към гърлото ми.
Преобърнах се със стола. Въпреки че започнах да се движа преди нея, не можах да избягна ноктите й навреме. Един от тях ме одраска болезнено през гърлото, а тя ме последва на пода с плътни устни, оголени над острите й зъби.
Извадих ръка от джоба и разгънах бялата кърпичка срещу нея, освобождавайки слънчевите лъчи, които бях събрал за моите отвари. Цялата стая заблестя за миг.
Светлината удари Бианка и я отхвърли над масата чак до стената с книги, късайки късове плът, както пясъчна буря къса изгнило месо от труп. Тя изпищя и кожата около устните й се обели като люспите на змия.
Никога досега не бях виждал истински вампир. Щях да имам време по-късно да се замисля над целия ужас от гледката. Докато измъквах талисмана, успях да видя някои подробности. Лицето приличаше на прилеп с ужасно и грозно изражение, твърде едро за останалото тяло. Разтворени лакоми челюсти. Раменете бяха изгърбени и мощни. От кокалестите ръце започваха циповидни крила, опънати между ставите. От разтворената й дреха отпред се подаваха отпуснати черни гърди, в които нямаше нищо женствено. Очите й бяха големи и черни, а кожата й беше покрита с някаква лъскава течност, подобно на вазелин по вътрешна автомобилна гума. Тук-там личаха малки дупки, проядени от слънчевите лъчи, с които я бях ударил.
Тя се съвзе бързо, като изсъска бясно и разпери дългите си ръце, завършващи с остри нокти.
Стиснах пентаграма в юмрук и го вдигнах, както би направил всеки унищожител на вампири.
– Исусе Христе, госпожо, дойдох само да поговорим.
Вампирът изсъска и тръгна отново към мен със странни, накъсани крачки. Ноктестите й крака бяха все така обути в тристадоларовите обувки.
– Назад – извиках аз и сам направих крачка към нея. Пентаграмът започна да гори със студена и ярка светлина от волята и желанието, което му бях вдъхнал – достатъчно, за да спре чудовището.
Тя изсъска и отвърна лице встрани, прикривайки го с ципестите си ръце от светлината. Направи крачка назад, после още една, докато гърбът й отново опря в книгите на стената.
А сега какво да предприема? Не исках да се опитвам да промуша сърцето й. Но ако укротя волята си, тя ще се нахвърли отново и не бих могъл толкова бързо да произнеса някакво заклинание, преди да ми откъсне главата. А дори и да се измъкна, тя вероятно разполага със смъртоносни лакеи, като пазача при вратата, които с удоволствие ще ме убият, ако видят, че застрашавам тяхната господарка.
– Ти я уби – изръмжа вампирът и гласът беше съвсем същият – страстен и женствен, макар изкривен от ярост и излизащ от тази ужасна уста. Смущаващо. – Ти уби Дженифър. Тя беше моя, магьоснико!
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
[ IP : Logged ]
deadface
Дали да стана антиквар ?
Дали да стана антиквар ?


Регистриран на: 10 Фев 2010
Мнения: 43
Общо думи: 128,891

МнениеПуснато на: Пон Апр 22, 2013 9:58 am    Заглавие: Отговорете с цитат


"Безумна луна" от Джим Бъчър


Откакто през пролетта един черен маг предизвика гангстерска война за контрол върху разпространението на дрога, сътрудничеството на единствения практикуващ магьосник в Чикаго, Хари Блекстоун Копърфийлд Дрезден, с Отдела за специални разследвания на полицията е секнало, а с него и доходите му. Повече от месец основният му работодател (и близък приятел), лейтенант Карин Мърфи, не го е търсила за консултации. Дали защото е изгубила доверието му, или защото чудовищата са обявили стачка?
През есента обаче стават поредица убийства, извършени по пълнолуние, и Карин търси съдействието на магьосническия еквивалент на Филип Марлоу. На местопрестъпленията са открити следи от лапи, а жертвите са разкъсани на парчета. Върколаците съществуват ли? Върколаци, които скачат през прозорци и нападат гангстерски телохранители в недовършен строеж на увеселителен клуб. Сдъвкано тяло насред локва кръв на грубия под. И още - хексенволфи, ликантропи , лу-гару, териоморфи...
Полудял агент, който вади пистолет и стреля на месо. Малко в стил кунгфу, малко в стил уестърн и няколко съвсем сериозни заплахи. Дотук... нищо повече от най-обикновен работен ден за единствения истински магьосник на Чикаго. Но както винаги при срещи със създания от Небивалото, нищо не е такова, каквото изглежда. Е, защо се учудвате тогава, че Хари Дрезден не може да си намери приятелка?

Джим Бъчър е изключително популярен писател, често заемал първото място в листата с бестселъри на Ню Йорк Таймс. Известен е с поредиците си съвременно фентъзи "Досиетата на Дрезден" и класическо фентъзи "Кодекс Алера". По "Досиетата на Дрезден" е създаден едноименен тв сериал (с продуцент Никълъс Кейдж).

* * *

Мърфи отказа да я закарам с моя стар фолксваген – синята костенурка.
Всъщност тя отдавна не е синя. Една от вратите е заменена със зелена, а другата e бяла, защото някакво същество с яки челюсти ги беше повредило. Гюрукът беше унищожен от огън и автомонтьорът, при когото ходя, Майк, го замени с друг, от червена кола. Най-важното бе, че костенурката вървеше, макар и не много бързо, и аз се чувствах добре в нея. Майк каза, че този модел фолксваген се поддържа най-лесно, и затова още я карам. В движение е осем-девет дни от десет. Което е направо страхотно.
Всички уреди имат склонност да се повреждат, когато наблизо има магьосник – щракна ли ключа, крушката изгаря. Когато преминавам покрай улична лампа, тя примигва и престава да свети. Около мен всичко се разваля, включително и автомобилите.
Не мисля, че беше много разумно от страна на Мърфи да рискува своята кола, когато можеше да използва моята, но тя каза, че ще поеме този риск.
Тя си мълчеше, докато подкара своя сатурн, най-напред по булевард "Кенеди", а след това към предградието "Роузмонт". Наблюдавах я малко неспокойно, докато пътувахме. Очевидно бързаше, защото поемаше твърде много рискове, засичайки другите коли, и се принудих да си сложа колана. Поне не бяхме на нейния мотоциклет.
– Мърф, къде е пожарът? – попитах аз.
Тя погледна към мен.
– Искам да те заведа там, преди да пристигнат другите.
– Журналистите ли?
Не можех да не вложа известно отвращение при произнасянето на думата.
– Няма значение – повдигна рамене тя.
Намръщих се, но не казах нищо повече – тя също не продума. Изминахме целия път в мълчание, напуснахме булевард "Кенеди" и спряхме на паркинга пред незавършения строеж на някакъв търговски център. Излязохме от колата.
Над главите ни прелетя ниско реактивен самолет, насочващ се към летище "О`Хейър", само на няколко километра на запад. Хвърлих му един бърз поглед, а после се намръщих на Мърфи, след което униформен служител на реда ни поведе към зданието, оградено с
полицейска лента. Осветлението беше обилно, а отгоре блестеше луната в почти правилна окръжност. Докато вървях, а разветите поли на моя дъстер се удряха в крачолите ми, хвърлях огромна, тромава сянка, която надхвърляше по размери доста по-скромните очертания на Мърфи пред мен.
– Мърфи, не сме ли извън пределите на Чикаго? – попитах аз.
– Да – отвърна рязко тя.
– Аха, следователно сме извън вашата юрисдикция, поне формално погледнато.
– Хората имат нужда от помощ, където и да се намират, Дрезден. След като се случиха няколко убийства в Чикаго, можем да погледнем и на това първи. Освен това съм се разбрала с местната полиция. Така че – спокойно.
– Няколко убийства? – попитах аз. – Няколко? В смисъл на повече от едно? Мърфи, почакай малко.
Но тя не спря. Вместо това ме въведе в едно здание, което все още беше в строеж, макар че отвън изглеждаше напълно готово. Някои от прозорците бяха заковани с дъски. Едва когато се приближихме съвсем, успях да видя надписите над главната врата.
– "Варсити"? – изрекох аз, след като го прочетох. – То не изгоря ли миналата пролет?
– Ъхъ – каза Мърфи, поглеждайки ме през рамо. – Обаче ето го пак – на нов адрес и в нова сграда.
Шефът на чикагската мафия, Джони Марконе – Джентълмена, владееше улиците. Той пазеше центъра от всякакви груби действия и бранеше интересите си в предградията, като например тук, в "Роузмонт". Миналата пролет, когато се изправих пред него в предишния му клуб "Варсити" във връзка с разпространението на един смъртоносен наркотик, заведението изгоря до основи.
След като историята приключи, се разнесе слух, че разпространителят на дрогата бил враг на Марконе и аз съм го ликвидирал по негова заповед. Не отрекох тези приказки. По-лесно е да оставиш хората да си приказват, отколкото да се наложиш на Марконе.
Вътре в зданието подовете бяха недовършени. Някой беше включил силно работно осветление и вътрешността бе залята от ярка бяла светлина. Навсякъде имаше прах от мазилка. По тезгяхите бяха разхвърляни инструментите на работниците, а отстрани чакаха кутии с боя и торби с нови четки. Не видях кръвта, преди Мърфи да протегне ръка и да ми попречи да стъпя в нея.
– Събуди се, Дрезден – каза тя с тъжен глас.
Спрях и погледнах надолу. Кръв. Много кръв. Започваше близо до крака ми и петното, което приличаше на протегната ръка на давещ се, бе оцветило пода в яркочервено. Проследих го чак до локвата, почти два сантиметра дълбока, която заобикаляше купчината разкъсани тъкани и плът, останала от трупа.
Стомахът ми се разбунтува, заплашвайки да изхвърли част от пържолата, която бях погълнал преди малко, но успях да го успокоя. По моя преценка трупът беше на мъж, около трийсетинагодишен. Бил е едър човек, с късо подстригана остра коса. Беше паднал на едната си страна и лицето му бе обърнато настрани от мен. Ръцете му бяха свити около главата, а краката – прибрани към корема. Неговото оръжие, малък автоматичен пистолет, лежеше на около два метра от него, недосегаемо за жертвата.
Заобиколих тялото, за да видя лицето.
Който и да беше го убил, не е бил човешко същество. Лицето му липсваше напълно. Устните му бяха отхапани и можех да видя оголените окървавени зъби. Носът му беше откъснат и част от него висеше настрани към пода. Цялата глава беше безформена, като че ли върху скулите е била упражнена огромна сила, а черепът беше изкривен.
Очите му ги нямаше, изтръгнати от главата. Отхапани. Около празните орбити имаше дълбоки разкъсвания, причинени от остри зъби.
Стиснах силно очи. Поех дълбоко въздух. След това още веднъж. И още веднъж. Това не ми помогна. Трупът смърдеше, от разкъсаните му вътрешности се излъчваше болнава, гнусна воня. Стомахът ми се опита да се изкачи в гърлото, да изскочи от устата и да тупне на пода.
Спомнях си и други подробности дори със затворени очи и започнах да си ги подреждам наум за по-късно. Сакото и ризата на жертвата бяха разкъсани на дълги кървави ивици по дължината на ръцете му, докато се е отбранявал. Ръцете и краката му бяха пихтия от кърваво месо, а дланите и пръстите – грубо откъснати, като чукани. Извивката на тялото криеше корема, но точно оттам изтичаше тази кръв, а вонята потвърждаваше, че е бил направо изкормен.
Отвърнах се от трупа и отворих очи, фиксирайки пода.
– Хари? – обади се Мърфи от другата страна на тялото.
В гласа й не се чувстваше твърдата нотка, която присъстваше цялата вечер. Тя не беше помръднала от мястото си по време на целия ми оглед.
– Познавам го – казах аз. – Или поне така ми се струва. Ще трябва да проверите зъболекарския му картон или нещо друго, за да сте сигурни.
Усетих недоволството в гласа й.
– Да. И кой е той?
– Не му знам името. Винаги му казвах Спайк заради прическата. Той беше един от телохранителите на Джони Марконе.
Мърфи запази за малко спокойствие, след което каза рязко:
– По дяволите!
– Какво, Мърфи?
Погледнах обратно към нея, без да спирам погледа си върху сдъвканите останки от Спайк.
Лицето й изразяваше загриженост за мен и в сините й очи имаше нежност. Тя веднага го промени, все едно сянка премина по него, чертите се изгладиха и станаха неутрални. Предполагам, че не е очаквала да се обърна към нея.
– Огледай наоколо още малко – каза тя. – След това ще поговорим.
– За какво да се оглеждам? – попитах аз.
– Ти си знаеш – каза тя. След което добави тихо, шепнейки, за да не я чуя: – Надявам се.
Върнах се към работата си и огледах помещението. Един от прозорците беше счупен от едната страна. До него беше катурната маса с изкривени и огънати крака. Приближих се до нея.
Всичко наоколо беше посипано с натрошени стъкла. Тъй като парчетата бяха вътре, вероятно нещото беше влязло през прозореца. По някои от тях имаше следи от кръв. Взех едно по-голямо парче и го разгледах. Кръвта беше тъмночервена, все още не съвсем изсъхнала. Извадих от джоба си бяла носна кърпичка, увих с нея парчето и го пуснах в джоба на шлифера.
Изправих се, обиколих наоколо и внимателно разгледах прахта по пода. На едно място той беше съвсем изметен, като че ли там се е разиграла борба, без да е проливана кръв. По-встрани, където светлината на халогенната лампа едва достигаше, подът беше залян от лунна светлина и блестеше като сребро. Наведох се над него.
В центъра на лунното петно съвсем ясно се виждаше отпечатък от лапа, голям почти колкото дланта ми. Приличаше на кучешка. Драскотините около нея можеше да са оставени от големи, остри нокти.
Погледнах през прозореца към почти пълната луна.
– О, по дяволите! – въздъхнах аз. – По дяволите!
Мърфи се приближи към мен и ме погледна мълчаливо, очаквайки да кажа нещо. Облизах устните си, изправих се и се обърнах към нея.
– Имаме проблем.
– Не се будалкай. Слушам те, Хари.
Кимнах с глава по посока на прозореца и започнах да изброявам:
– Нападателят вероятно е проникнал оттук. Спуснал се е към жертвата, нападнал я е, избил е настрани оръжието й и я е убил. Кръвта по прозореца е негова. Те са се борили за кратко, ето тук, където прахта бе разчистена. Спайк се е отскубнал към вратата, но не е успял да я стигне. Преди това е бил разкъсан на парчета. – Обърнах се към Мърфи и я изгледах важно. – Има и други убийства, извършени по същия начин. Вероятно преди около четири седмици, когато отново е имало пълнолуние. Това са другите убийства, за които спомена.
Мърфи ме погледна в лицето, избягвайки очите ми, и кимна с глава.
– Да, точно преди четири седмици. Никой друг не обърна внимание на пълнолунието. Само аз.
– Хм, тогава трябва да видиш и това – казах аз.
Заведох я до прозореца и посочих следата от лапа в прахта точно под него. Тя я огледа мълчаливо.
– Хари – попита ме след минута, – върколаците съществуват ли?
Тя отметна кичур коса от бузата си, някакъв дребен и странен за нея жест на уязвимост. След това скръсти ръце на корема си, като че ли й беше студено.
Кимнах.
– Да. Не са като тези във филмите, но съществуват. Мисля, че си имаме работа именно с такъв.
Тя пое дълбоко въздух.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
[ IP : Logged ]
Покажи мнения от преди:   
Създайте нова тема   Напишете отговор    forum.globcom.net Форуми -> Литература Часовете са според зоната GMT + 2 Часа
Страница 1 от 1

 
Идете на:  
Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети


Powered by phpBB © 2001, 2005 phpBB Group
Translation by: Boby Dimitrov