forum.globcom.net Форуми forum.globcom.net
ФОРУМ
 
 AlbumAlbum Въпроси/ОтговориВъпроси/Отговори   ТърсенеТърсене   ПотребителиПотребители   Потребителски групиПотребителски групи  AlbumAlbum   Регистрирайте сеРегистрирайте се 
 ПрофилПрофил   Влезте, за да видите съобщенията сиВлезте, за да видите съобщенията си   ВходВход 

"Когато мъртвите се пробудят" от Йон Линдквист

 
Създайте нова тема   Напишете отговор    forum.globcom.net Форуми -> Литература
Предишната тема :: Следващата тема  
Автор Съобщение
deadface
Дали да стана антиквар ?
Дали да стана антиквар ?


Регистриран на: 10 Фев 2010
Мнения: 43
Общо думи: 128,891

МнениеПуснато на: Сря Сеп 26, 2012 9:59 am    Заглавие: "Когато мъртвите се пробудят" от Йон Линдквист Отговорете с цитат



"Когато мъртвите се пробудят" от Йон Айвиде Линдквист


Нещо странно се случва в Стокхолм. Времето е необичайно горещо, електрическите уреди се държат непривично, хората страдат от нетърпимо главоболие, домашните любимци са обезумели. Градът е пред паника...
Пенсионираният журналист Густав Малер получава шокиращо обаждане. Мъртвите в моргата са се пробудили. Неговият внук е бил погребан наскоро. Нима и той ще отвори очи?
Когато жената на Дейвид загива в катастрофа, съкрушеният мъж се моли отчаяно да стане чудо и тя да се върне. И ето че чудото става... Потънали в скръб семейства получават шанса да се съберат отново с любимите си хора. Но дали това действително са любимите им хора? И не е ли по-добре мъртвите да си останат мъртви?

Сега Линдквист ("Покани ме да вляза") ни поднася нов, не по-малко оригинален роман, в който разглежда друг мит – този за зомбитата. Един нетрадиционен, изпълнен с философски послания психологически хорър, който излиза от границите на жанра, за да изследва сложни екзистенциални и социални въпроси. Как ще реагираме, ако починалите ни близки внезапно възкръснат? Дали ще ги приемем радушно и ще заживеем отново с тях, или ще ги отхвърлим, защото са бледи сенки на хората, които са били?

Криминалният роман е тясно обвързан с действителността и е подходящ за дисекция на обществото и неговите проблеми. Хорър романът няма тези претенции и затова дълбае много по-навътре – до самото ядро на съществуванието. А за хоръра Линдквист е онова, което е Чандлър за криминалния роман.
"Пъблишърс Уикли"



Та тя му беше съпруга, как бе възможно да се страхува от нея? Давид направи крачка напред към леглото. Заради окото. Единственото й око. Как само изглеждаше.
Никой не би могъл да опише човешкото око. Всички компютърни симулации са само бледи копия, картините и снимките пък представят просто един замръзнал миг, ала живото око, то не може да бъде описано или изобразено. Всеки обаче разбира незабавно, когато животът от него изчезне.
Нейното око беше мъртво. Покрито с микроскопично тънка сива ципа. Студено като камък. Нея я нямаше, нямаше я тук. Давид се наведе напред и прошепна:
– ...Ева?
Наложи му се да се хване за металната рамка на леглото, за да не побегне назад, когато тя впери поглед в него – "Всъщност има някои болести, които променят очите така" – и отвори уста, но от устните й не се отрони никакъв звук. Само едно сухо цъкане.
Давид изтича до мивката, напълни една пластмасова чаша с вода и й я подаде. Ева обърна лице към чашата, но не понечи да я поеме.
– Ето, любима – рече Давид. – Малко вода.
Ръката й полетя във въздуха и изби чашата. Водата опръска лицето й, а самата чаша падна на корема й. Тя я погледна, хвана я и я смачка.
Давид се втренчи в дупката в гърдите й, в металните скоби, които се полюшваха там като коледна украса от ада, и най-накрая успя да се съвземе от вцепенението си. Натисна копчето до леглото й и тъй като никой не се появи през следващите пет секунди, изтича навън в коридора и закрещя:
– Хей! Помощ!
Една сестра излезе от някаква стая малко по-надолу в коридора и тръгна с бързи крачки към него. Давид й извика още отдалеч:
– Събуди се, жива е... Не знам какво...
Сестрата го погледна неразбиращо, след което се шмугна покрай него в стаята и се спря до прага. Ева седеше на леглото и си играеше сковано с парчетата от чашата. Сестрата се хвана с ръка за устата, обърна се към Давид, поклати глава и рече:
– Това... това...
Давид я хвана за раменете.
– Какво? Какво има?
Сестрата отново извърна лице към вътрешността на стаята, махна с ръка и промълви:
– Това... е невъзможно...
– Ами направете нещо по въпроса!
Сестрата отново поклати глава и без да каже нито дума повече, побягна към регистратурата. Преди да отвори вратата, се обърна към Давид и му каза:
– Ще се обадя на някого...
След това изчезна вътре.
Давид остана още малко в коридора. Усети, че дишането му се е учестило твърде много и се опита да се успокои, преди да се върне при Ева. През съзнанието му прелитаха безброй мисли.
"Това е чудо... Окото... Магнус."
Давид затвори очи и се опита да си представи изпълнения с любов поглед на Ева. Искрата, живата светлина, която играеше в очите й тогава. След това си пое дълбоко дъх, задържа спомена в съзнанието си и влезе в стаята.
Ева бе загубила интерес към чашата и остатъците от нея лежаха на пода под краката й. Давид се приближи към нея, като се стараеше да не гледа към гърдите й.
– Ева, тук съм.
Главата й се извърна към него. Той се загледа в гладката й буза под окото. Протегна ръка и я погали с длан.
– Всичко ще се оправи... всичко ще се оправи...
Ръката й полетя толкова бързо към неговата, че той инстинктивно я дръпна, но в следващия миг се осъзна и отново я протегна
към нея. Тя го хвана. Силно. Сковано и механично, причини му болка. Ноктите й се впиха в кожата на ръката му. Давид стисна зъби и кимна.
– Аз съм, Давид.
Погледна я в очите. Те бяха празни. Ева отвори уста и изсъска: "... аави...".
Очите му се напълниха със сълзи. Кимна й с глава.
– Точно така. Давид. Тук съм.
Ева стисна още по-силно ръката му. Усети остра болка, когато един от ноктите й проби кожата му.
– Даави... ту... тууук...
– Да, да. Тук съм. При теб.


*

Луде отвори металната врата. Иззад стените се долавяха далечни викове и удари на метал. През първото му и последно досега посещение тук, в моргата, бе тихо... като в гроб. Луде го погледна самодоволно. Малер кимна и му подаде смачканите банкноти, а Луде на свой ред омекна и го подкани с ръка да влезе през вратата.
– Моля. Новината ти те очаква там. – После хвърли бърз поглед надолу по коридора. – Останалите минават от другаде, така че може да си спокоен.
Малер пъхна кърпичката в джоба си и нагласи чантата си.
– Ти няма ли да дойдеш?
Луде изсумтя.
– Знаеш ли колко работа ме чака? – Посочи му към ъгъла. – След това само трябва да слезеш един етаж надолу с асансьора.
Когато вратата се затвори зад гърба му, Малер изпита неприятно чувство. Тръгна напред към вратата на асансьора, но се поколеба, преди да натисне копчето, за да го извика. На стари години взе да става страхлив. Отдолу все още долитаха викове и дрънчене. Малер стоеше неподвижно и се опитваше да успокои сърцето си.
Не се притесняваше, че ще види как мъртвите се разхождат наоколо, безпокоеше го фактът, че нямаше право да е тук. Когато беше по-млад, не даваше и пет пари за това. "Истината трябва да излезе наяве." Така щеше да си каже и да се впусне с главата напред в битката.
Но сега...
"Кой сте вие, какво правите тук?"
Беше загубил тренинг и нямаше да може да отреагира с нужния авторитет в подобна ситуация. Въпреки това натисна копчето.
"Трябва да видя за какво става въпрос."
Асансьорът се заизкачва с бръмчене нагоре, а Малер прехапа устна и се отдръпна от вратата. Умираше от страх. Бе гледал твърде много филми. Асансьори, които се изкачват нагоре и някой... нещо… се спотайва в тях. Асансьорът дойде и Малер успя да види през тесния прозорец във вратата, че е празен. Качи се в него и натисна копчето за втория подземен етаж.
Когато асансьорът потегли надолу, Малер се опита да прогони всички мисли от съзнанието си и да се концентрира. Да се превърне във фотоапарат, чийто филми се превръщат в думи.
"Асансьорът потегля с трясък. Иззад дебелите бетонни стени долитат крясъци. Мога да видя моргата през прозореца на вратата. Пред мен се изправя..."
Нищо.
Само част от коридор и стена. Малер блъсна вратата на асансьора.
Лъхна го студ. Температурата в този коридор бе с няколко градуса по-ниска от тази в останалата част на болницата. Потта по тялото му се превърна в крехка ледена обвивка. Побиха го тръпки. Вратата на асансьора се затвори зад гърба му.
Вдясно от него имаше хладилна стая с отворена врата, а на пода пред нея седяха две жени и се прегръщаха със сведени глави.
"Какво правят?"
Дрънченето на стомана от залата за аутопсии вляво накара едната от тях да вдигне глава. Оказа се млада медицинска сестра. По лицето й се четеше паника.
Притискаше до себе си една много възрастна жена – бялата й коса обгръщаше главата й като облак, тялото й бе съвсем слабо и крехко, а кокалестите й крака не спираха да се мятат по пода, търсейки опора, на която да стъпят. Беше гола, като се изключи белият чаршаф, който висеше от врата й и скриваше половината й тяло. Нечия майка и баба, може би дори прабаба.
Под жълтата кожа лицето й беше съвсем изпито, а очите... очите... Приличаха на два прозореца към Нищото. Бяха прозрачно сини, покрити с някаква бяла слузеста ципа, подобна на желе, и съвършено празни.
Изпод хлътналите й навътре устни, от беззъбата й уста се носеше един-единствен жалостен тон:
– Ъщи... ъщи...
Изведнъж Малер осъзна какво искаше тя. Каквото и всички останали.
Искаше да се прибере вкъщи.
Медицинската сестра зърна Малер и се обърна към него с умолителен поглед.
– Можете ли да ме смените? – После посочи с глава старицата и тъй като Малер не й отговори, продължи: – Замръзвам...
Малер се наведе и докосна крака на старицата. Той бе леденостуден и вкочанен, сякаш бе докоснал току-що изваден от фризера портокал. Усетила допира му, старицата започна да се жалва още по-силно:
– ЪЪЪЪЪЪЪЩЩЩИИИИИ!
Малер обаче се изправи с въздишка въпреки виковете на сестрата:
– Помогнете ми! Моля ви!
Не можеше. Не и сега. Трябваше да види какво става.
Тръгна засрамен към залата за аутопсии – като фотографите, които снимат умиращи от глад, за да се върнат след това по хотелските си стаи и да приглушат гузната си съвест с алкохол.
– Снимките... фотоапарата...
Отвори чантата си, докато вървеше към голямата осветена зала. Целият коридор бе покрит с бели чаршафи.
Впоследствие му бе трудно да възпроизведе сцената, която се откри пред очите му. Всъщност би й подхождало много повече да бъде изиграна в полумрак, като битка между живите и мъртвите в някоя пещера, със светлинните ефекти на Гоя.
Всичко тук обаче бе чисто, квадратно и осветено. Големите луминесцентни тръби изливаха светлинен дъжд върху масите от неръждаема стомана и хората в стаята.
Накъдето и да се обърнеше човек, виждаше гола кожа. Почти всички мъртъвци бяха успели да се освободят от дрехите си и чаршафите лежаха захвърлени по пода и масите за аутопсии. Като диво парти с римски тоги, което бе завършило с оргия.
В стаята имаше около трийсетина души. Живи и мъртви. Лекари, медицински сестри и съдебни лекари с бели, зелени и сини престилки, които се опитваха да задържат голите тела на едно място. Всички те бяха стари или много стари. По торсовете на повечето от тях имаше големи белези от извършената аутопсия, които се простираха от корема им до врата.
Мъртвите не бяха агресивни. По-скоро целеустремени – искаха да се махнат. Нарязани от бръчки лица, болезнено непропорционални тела. Стариците мърдаха кокалестите си пръсти, а старците замахваха с юмрук към празния въздух. Телата им се дърпаха, но отново ги хващаха и успяваха да ги задържат на място.
А алармата, о, алармата.
Залата ехтеше от непрестанно виене, сякаш бяха захвърлили тук цял футболен отбор от новородени, за да изразят ужаса и учудването си от новия свят. От света, в който се бяха върнали.
Лекарите и медицинските сестри се опитваха да ги успокоят.
– Спокойно, всичко е наред.
Но в очите им се четеше безумие. Някои вече се бяха предали. Една сестра се бе свила в ъгъла със скрито в ръце лице и цялото й тяло трепереше. Някакъв лекар пък стоеше до мивката и спокойно и методично миеше ръцете си, сякаш се намираше вкъщи, в собствената си баня. А когато приключи, дори извади гребенче от джоба на престилката си и започна да се реши.
"Къде са всички?"
Защо нямаше... повече живи тук? Къде бяха силите за бързо реагиране, обществото, всичко, което иначе функционираше така добре в Швеция през 2002?
Малер бе идвал тук и преди. Затова знаеше, че повечето трупове се съхраняват в хладилните камери на долния етаж. Това тук не беше нищо. Пристъпи навътре в стаята и извади апарата си.
Точно в този миг един от мъжете успя да се изскубне от хватката на лекарите. Един от малцината, чиято болест не го бе превърнала в скелет. Беше силен и едър, с ръце на каменоделец. Може би пенсиониран строител, отишъл си преждевременно от този свят. Белите му, покрити с петна, крака го поведоха към изхода, ходеше тромаво, като на кокили от брезови дънери.
Лекарят, който го изпусна, се развика: "Хванете го!" – и Малер, без да се замисли, се подчини на тази команда и закри вратата с тялото си.
Мъжът продължи да върви срещу него и погледите им се срещнаха. Очите му бяха кафяви, воднисти. Напълно мъртви. Все едно се взираш в мътно застинало блато.
Погледът на Малер се плъзна надолу по врата му, към малкия белег над ключицата, откъдето бяха впръскали формалин в тялото му. За първи път в тази изпълнена с ужас стая Малер почувства... страх. Страх от допира на мъжа, от заразата, от търсещите пръсти. Искаше му се да може да измъкне прескартата си и да извика: "Аз съм журналист! Нямам нищо общо с това!"
Вместо това стисна зъби. Не можеше просто да избяга.
Но когато мъжът го приближи, не успя да събере сили и да го хване, а просто го избута надалеч от себе си.
"Махнете го от мен!"
Мъжът изгуби равновесие, залитна настрани и се строполи върху лекаря, който отново бе започнал да мие ръцете си. Той вдигна обидено глава, сякаш го бяха откъснали от някакво важно занимание, и рече:
– Един по един!
След това блъсна мъжа към стената.
Включи се още някаква аларма. Мелодията й се стори позната на Малер, но нямаше време да се замисли откъде, защото в този миг нахлу подкреплението. Трима лекари и четирима охранители в зелени униформи го изблъскаха, за да минат. После спряха за миг и някой промълви: "Мили Боже, какво е това... "Успяха все пак да се вземат в ръце и се втурнаха да помагат на колегите си.
Малер докосна един от лекарите по рамото и той се обърна към него с такова изражение на лицето, сякаш щеше да го зашлеви.
– Какво ще правите с тях? – попита Малер. – Къде ще ги заведете?
– Кой, по дяволите, сте вие? – попита лекарят сопнато. – Какво правите тук?
– Казвам се Густав Малер и съм...
Лекарят се изсмя, високо и истерично, и извика:
– Ако водиш и Бетовен, и Шуберт, можеш да ги помолиш да помогнат!
След това хвана мъжа, когото преди малко събориха на земята, задържа го и изкрещя на останалите: "Вкарайте ги по няколко наведнъж в асансьора! Ще ги водим в инфекциозното отделение!"
Малер отстъпи назад. Алармата продължаваше да вие упорито.
Когато се обърна, видя, че и седналата на пода сестра бе получила помощ. Жената се изправи с треперещи крака и отстъпи поста си на един от охранителите. В този миг забеляза Малер и лицето й се изкриви в грозна гримаса.
– Проклет да сте – извика тя и отново се строполи на пода, на няколко метра от трупа. Малер пристъпи към нея, но реши, че е по-добре да я остави на мира. Не искаше още веднъж да чуе какъв страхливец е.
"Алармата, алармата."
Разнесе се мелодията от "Малка нощна музика" и Малер дори я затананика. Действаше му успокоително сред заобикалящия го хаос. Мобилният му телефон.
Изрови го от чантата и се взря в малката смешна слушалка, която продължаваше да сипе радостните си трели. Разсмя се. Отдалечи се на няколко крачки по-надолу по коридора и се облегна на стената, точно срещу една табела, която приканваше посетителите да изключат мобилните си телефони. Все още хихикаше, когато прие разговора.
– Малер на телефона.
– Бенке е. Каква е ситуацията при теб?
Малер погледна към залата за аутопсии и движещите се в нея тела. Зелени, сини, бели.
– Ами, вярно е. Мъртвите са се събудили.
Бенке ахна в слушалката. Малер очакваше колегата му да изтърси някоя шега и дори смяташе да приближи слушалката до залата с труповете и да го остави сам да чуе. Но Бенке не се пошегува. Вместо това рече бавно:
– Очевидно се случва... и на други места. Из цял Стокхолм.
– Събудили са се и другаде?
– Да.
Настъпи кратка тишина. Малер си представи как същата сцена се разиграва на още няколко подобни места. За колко мъртъвци ставаше въпрос? Двеста? Петстотин? Изведнъж кръвта се смрази във вените му.
– Ами гробищата?
– Моля?
– Гробищата. Погребаните.
Бенке прошепна:
– Мили боже... – И добави: – Не знам... не знам... не сме получили...
След това замлъкна.
– Густав?
– Да?
– Поднасяш ме, нали? Всичко е шега. Ти си...
Малер насочи слушалката към залата за аутопсии, взря се в празното пространство пред себе си в продължение на няколко секунди и после отново я допря до ухото си. Бенке занарежда:
– ... Това е лудост, как е възможно... тук, в Швеция...
Малер го прекъсна.
– Бенке, трябва да тръгвам.
В този миг редакторът в Бенке се пробуди и той попита:
– Правиш снимки, нали?
– Да, да.
Малер прибра телефона си. Сърцето му биеше като полудяло.
"Елиас не е кремиран, погребахме го. Погребахме го. Елиас е в гробищата "Рокста", Елиас... "
Извади апарата от чантата си и направи набързо няколко снимки. Положението бе под контрол. Тук. За момента. Един от охранителите, който държеше някакъв дядо, чиято глава не спираше да се клати нагоре-надолу, сякаш искаше да каже на всички: "Да, да, жив съм, жив съм!", го видя и извика:
– Ей, вие! Какво правите!
Малер му махна с ръка.
"Нямам време за това."
После излезе от стаята. Обърна се и се затича към стълбите.
До една от стаите, където подготвяха мъртвите за погребението, стоеше кльощав древен мъж и си играеше с яката на погребалната си риза. Един от ръкавите му беше паднал, а устата му бе широко отворена, сякаш се чудеше откъде се е сдобил с тези чудни дрехи и какво го очаква сега, когато ги е скъсал.

*

Малер успя да се измъкне бавно от дупката.
В близката гора откри дълъг дебел клон, който занесе до гроба. Когато видя купа изровена пръст около зейналата дупка, не можа да повярва на очите се. Откъде бе намерил сили?
Пъхна клона между края на ковчега и плътната стена от пръст и го натисна. Ковчегът се повдигна леко на една страна. Малер имаше чувство, че езикът в устата му се е подул, когато чу как нещо вътре се плъзва и променя положението си.
"Как ли изглежда, как ли изглежда..."
Имаше и още нещо. Някакво шумолене. Сякаш ковчегът бе пълен с малки камъчета.
Накрая успя да го повдигне толкова много, че легна по корем, хвана го с две ръце за дръжките при главата и го измъкна от дупката.
Никак не тежеше. Никак.
Постоя така с малкия ковчег пред краката си. По него нямаше никакви следи от загниване, изглеждаше като в деня на погребението. Но Малер знаеше, че мъртвото тяло се променя отвътре.
Поглади лице. Изпитваше страх.
Бе чувал фантастични истории за трупове, особено на деца, които се оказват напълно запазени дори няколко десетилетия след погребението. Просто приличаха на заспали. Но това бяха приказки, легенди за светци или просто чудеса. Трябваше да е подготвен за най-лошото.
Ковчегът подскочи леко, сякаш някой го удари отвътре. Отново се чу шумолене и Малер за първи път усети силно желание да избяга оттам. Болницата за душевно болни бе съвсем наблизо. Там трябваше да отиде, с вик на уста, запушил уши с ръце. Но...
"Легото."
Замъкът все още бе в апартамента му. Малките човечета не бяха помръднали от местата си след последната им игра заедно. Малер си спомни как Елиас ги повдигаше с ръчички и си играеше с мечовете им.
– Имало ли е и дракони по време на рицарите, дядо?
Наведе се над ковчега.
Капакът му бе захванат само с два метални болта, един откъм краката и един откъм главата. Пое си дълбоко въздух и ги разви. Затаи дъх.
"Това не е Елиас. "
Пристъпи назад веднага щом съзря положеното в меката обшивка тяло. То принадлежеше на някакво джудже. На древно джудже, погребано на мястото на Елиас.
Усети силен мирис на престояло синьо сирене и едва се удържа да не повърне.
"Това не е Елиас."
Лунната светлина бе напълно достатъчна, за да види как се беше променило тялото му. Малките ръце, които пляскаха във въздуха, бяха напълно сухи и черни, а лицето... лицето... Малер затвори очи и ги скри в ръце. Заплака.
Осъзна колко силно бе вярвал в невъзможното – че Елиас ще е абсолютно непроменен, като жив. Всичко случващо се сега бе напълно невъзможно, защо и тялото на внука му да не бе останало непокътнато?
Реалността обаче се оказа различна.
Малер сви устни, прехапа ги и свали ръце от очите си. По време на работата си като журналист се бе нагледал на толкова ужаси, че владееше до съвършенство изкуството да изключва съзнанието си и да запазва равновесие. Така стори и сега, когато се приближи до ковчега и вдигна Елиас.
Усети меката копринена пижама на пингвини под ръцете си. Кожата под нея бе твърда и груба. Коремът на детето бе подут от насъбрали се газове, а миризмата на разлагащи се протеини беше ужасна.
Но Малер беше тук само телом. Той бе просто мъж, носещ дете на ръце. Едно много леко дете. Погледна за последен път в ковчега, за да провери дали не е забравил нещо. Оказа се, че е. Легото.
Ето откъде идваше шумоленето. Елиас бе успял да отвори кутията и пластмасовите парченца лежаха накуп в краката му, заедно с разкъсаната опаковка.
Малер спря и се опита да си представи какво се бе случило. Как Елиас лежи там...
Затвори очи. Прогони мисълта. Спря за миг, неуверен как да постъпи – дали да остави Елиас на земята и да напъха елементите от конструктора в джобовете си.
"Не, не, ще му купя нов конструктор, ще му купя целия магазин, ако трябва... аз..."
Тръгна към изхода с бавни крачки, дишаше учестено, едва успяваше да си поеме достатъчно въздух, за да засити кръвта си с кислород. Прошепна тихо на внука си:
– Елиас, Елиас... всичко ще се оправи. Прибираме се вкъщи... при замъка. Кошмарът свърши. Отиваме си... вкъщи...
Елиас се извърна бавно и сънено в ръцете му, а Малер си спомни за всички онези случаи, когато пренасяше крехкото му телце от колата или дивана в леглото. Със същата тази пижама.
Тялото му сега обаче не бе нито меко, нито топло, а твърдо, студено и грапаво като на влечуго. На половината път до изхода се осмели да погледне отново лицето му.
Кожата бе с цвят на портокал, силно опъната по щръкналите скули. От очите бяха останали само две цепки, като на малко азиатче. Ала устните и носът бяха черни и сбръчкани. Единственото, което напомняше за предишния Елиас, бе кафявата му къдрава коса, която се развяваше по високото чело.
Въпреки това имаха късмет.
Тялото на Елиас бе започнало да се мумифицира. Ако почвата бе малко по-влажна, вероятно вече щеше да се е разложил.
– Извадил си късмет, момчето ми. Лятото беше сухо. Ти, разбира се, няма как да го знаеш, но нямаше ден, който да не е... топъл и приятен. Като онази година, когато двамата с теб отидохме да ловим... пъстърва... Помниш ли? Когато ти стана мъчно за червейчетата и се наложи да сложим желирани бонбони на куките...
Малер не спря да говори през целия път до вратите. Все още бяха заключени. Как можа да забрави.
Свлече се напълно изтощен при стената до тях, с Елиас в ръце, не можеше да направи нито крачка повече. Вече не усещаше миризмата. Сякаш целият свят бе пропит с нея.
Държеше Елиас близо до гърдите си и гледаше в луната. Тя му намигаше приятелски с жълти очи, сякаш одобряваше постъпката му. Малер кимна, затвори очи и погали Елиас по косата.
По хубавата му коса.


Излиза на 8-ми октомври Smile
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
[ IP : Logged ]
Покажи мнения от преди:   
Създайте нова тема   Напишете отговор    forum.globcom.net Форуми -> Литература Часовете са според зоната GMT + 2 Часа
Страница 1 от 1

 
Идете на:  
Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети


Powered by phpBB © 2001, 2005 phpBB Group
Translation by: Boby Dimitrov