forum.globcom.net Форуми forum.globcom.net
ФОРУМ
 
 AlbumAlbum Въпроси/ОтговориВъпроси/Отговори   ТърсенеТърсене   ПотребителиПотребители   Потребителски групиПотребителски групи  AlbumAlbum   Регистрирайте сеРегистрирайте се 
 ПрофилПрофил   Влезте, за да видите съобщенията сиВлезте, за да видите съобщенията си   ВходВход 

"Какво знае нощта" от Дийн Кунц

 
Създайте нова тема   Напишете отговор    forum.globcom.net Форуми -> Литература
Предишната тема :: Следващата тема  
Автор Съобщение
deadface
Дали да стана антиквар ?
Дали да стана антиквар ?


Регистриран на: 10 Фев 2010
Мнения: 43
Общо думи: 128,891

МнениеПуснато на: Вто Мар 13, 2012 1:55 pm    Заглавие: "Какво знае нощта" от Дийн Кунц Отговорете с цитат


"Какво знае нощта" от Дийн Кунц

Джон Калвино е съвестен полицейски служител, който се занимава с убийства и грабежи. Но той е и човек със странно минало. Цялото му семейство – майка, баща и две сестри – е било избито от злодей, който продължава да го преследва в кошмарите му. Джон сега има свое семейство – очарователна съпруга, син и две дъщери. Възможно ли е злодеят да се завърне, след като Джон го е убил? Сега, когато поредицата от жестоки убийства, извършени преди двайсет години, сякаш започват да се повтарят, откъде да започне полицейското разследване?

Още като студент Дийн Кунц (роден 1945 г.) печели конкурс за разказ на списание "Атлантик Мънтли" и оттогава не е спрял да пише. Автор е на толкова много романи, разпръснати из толкова много жанрове, че и самият той не се наема да си състави библиографията. Фактите говорят обаче сами за себе си: книгите му са преведени на 38 езика и до този момент са тиражирани в половин милиард екземпляра, като цифрата нараства ежегодно със 17 милиона. Единайсет от романите му са били номер едно в най-престижния списък на бестселърите в Съединените щати – този на "Ню Йорк Таймс", при това още с излизането си с твърди корици, което го поставя сред малцината (по-точно 12 на брой) автори с подобно постижение, а четиринайсет от романите му са оглавили същата класация в категория "джобно издание". Той обаче е бил начело на класациите не само в своята страна, а дори в Швеция и Япония. Същият "Ню Йорк Таймс" нарича творбите му "психологически сложни, майсторски изпипани и изцяло задоволяващи нуждата ни от пулсиращ адреналин", а не по-малко престижното списание "Ролинг Стоун" го определя като "най-великия автор на трилъри и съспенс в Америка".


+ Подарък към "Какво знае нощта":



"Мрак под слънцето" от Дийн Кунц

Имало едно време един убиец, който познавал нощта, нейните тайни, нейния ритъм. Знаел как да се крие в сенките й. Кога да излиза на лов.

Смразяващ разказ за сблъсъка между невинността и злото – сблъсък, превърнал се в повратен момент в живота на убиеца от романа на Кунц "Какво знае нощта".


* * *


Вратата от лявата страна се отвори и в частта за пациента влезе Били Лукас. Беше по чехли, сиви памучни панталони с ластик на кръста и сива тениска с дълги ръкави.
Лицето му бе млечнобяло и видът му беше толкова открит и искрен, колкото и привлекателен. Светлокож, с гъста черна коса, облечен от горе до долу в сиво, той напомняше на портретите на холивудските знаменитости на Едуард Стайхен от двайсетте и трийсетте години на двайсетия век.
Единственият цвят по него, единственият цвят от неговата страна на помещението беше яркото, бистро, лъчезарно синьо на очите му.
Без да проявява нито възбуда, нито лекарствено предизвикана летаргия, Били прекоси бавно стаята, с уверено изправени рамене и едва ли не плашеща грация. Той не свали очи от Джон от момента, в който влезе в стаята, докато не застана пред него от другата страна на стъклената преграда.
– Не си психиатър – поде Били.
Гласът му беше ясен, отмерен и мелодичен. Беше пял в църковен хор.
– Детектив си, нали?
– Калвино. От отдел "Убийства".
– Вече минаха дни, откакто си признах.
– Да, знам.
– И има доказателства, които показват, че вината е моя.
– Вярно.
– Тогава какво искаш?
– Да разбера.
Нещо като усмивка, намек за веселие озари лицето на момчето. Едва четиринайсетгодишен, той не се разкайваше, че е избил семейството си и бе способен на невероятна жестокост. Въпреки това тази полуусмивка не му придаваше вид на самодоволен злодей, а на човек, унесен в привлекателна носталгия, сякаш си спомняше за часове, прекарани в увеселителен парк, или за разходка край морето в хубав ден.
– Да разбереш? – повтори Били. – Искаш да разбереш... какъв е бил мотивът ми?
– Не си дал обяснение защо си го направил.
– На това е лесно да се отговори.
– Тогава кажи защо?
– ЗА БЕДА – заяви момчето.

Безветрието на деня изведнъж се преобрази в буря и дъждовните капки зачаткаха като едри сачми по армираното стъкло на преградените с решетка прозорци.
Металният им шум сякаш сгря синия поглед на момчето и очите му засвяткаха като сигнални светлини.
– "За беда" – повтори Джон. – Какво означава това?
За момент Били Лукас сякаш се канеше да обясни, после сви рамене.
– Ще ми кажеш ли? – подкани го Джон.
– Носиш ли ми нещо?
– Какво? Подарък ли? Не. Нищо.
– Следващия път ми донеси нещо.
– Какво например?
– Няма да ми разрешат да взема нищо остро или твърдо и тежко. Книги с меки корици стават.
Момчето беше отличник, в началния клас на гимназията, след като бе прескочило две години в училище.
– Какви книги предпочиташ? – попита Джон.
– Каквито и да е. Чета всичко и го преправям наум по мой вкус. Моята версия на всяка книга завършва със смъртта на всички.
Бурното небе, което досега беше мълчало, изведнъж придоби глас. Били вдигна поглед към тавана и се усмихна, сякаш гръмотевицата се бе обърнала специално към него. Отметнал глава, затвори очи и продължи да стои така дори и след като тътенът заглъхна.
– Планирал ли беше убийствата, или се случиха спонтанно?
Клатейки глава от една страна на друга, сякаш беше сляп музикант, вживяващ се в музиката си, момчето отвърна:
– О, Джони, аз замислях да ги избия отдавна, много отдавна.
– Колко отдавна?
– По-отдавна, отколкото би повярвал, Джони. Много, много отдавна.
– Кого уби най-напред?
– Какво значение има, след като всичките са мъртви?
– За мен има значение – рече Джон Калвино.
По прозорците запулсира светлина от светкавица, тлъсти дъждовни капки пропълзяха по стъклата, оставяйки мрежа от артерии, които оживяваха при всеки нов блясък.
– Първо убих майка. В инвалидната количка, в кухнята. Вадеше кутия мляко от хладилника. Изпусна я, когато ножът се заби.
Били престана да си върти главата, но лицето му остана вдигнато към тавана, а очите – затворени. Устата му зееше отворена. Той вдигна ръце към гърдите си и ги плъзна бавно надолу по тялото си.
Изглеждаше, сякаш бе обзет от тих екстаз.
Когато ръцете му стигнаха до слабините, те се спряха за момент и после се плъзнаха нагоре, придърпвайки тениската му.
– Баща ми беше в кабинета, на бюрото си. Цапнах го по главата изотзад два пъти, после забих острата страна на чука в черепа му. Влезе толкова надълбоко, че не можах да го извадя.
Били измъкна тениската покрай главата си, после покрай ръцете си и я пусна на пода.
Очите му останаха затворени, главата – килната назад. Ръцете му изследваха лениво голия му корем, гърдите, раменете. Беше като омагьосан от гладката повърхност на кожата си, от контурите на тялото си.
– Баба беше горе в стаята си, гледаше телевизия. Ченето й изхвърча, когато я ударих по лицето. Беше много смешно. Изчаках я да дойде в съзнание и я удуших с един шал.
Той вдигна глава, отвори очи, насочи бледите си ръце към лицето си и се зае да ги изучава, сякаш в линиите по дланите му се четеше миналото, а не бъдещето му.
– После отидох в кухнята. Бях жаден. Изпих една бира и измъкнах ножа от майка ми.
Джон Калвино седна отстрани на едно от креслата.
Знаеше всичко, което му разказа момчето, с изключение на реда на убийствата, за който Били не беше уведомил полицията. Съдебният лекар беше съставил един предполагаем сценарий, съдейки по уликите, намерени на местопрестъплението, но Джон искаше да знае всичко с точност.
Все така вглъбен в ръцете си, Били Лукас каза:
– Сестра ми Селин беше в стаята си. Слушаше лоша музика. Оправих я, преди да я убия. Знаеше ли, че я оправих?
– Да.
Момчето скръсти ръце, бавно поглади бицепсите си и вдигна очи към Джон отново.
– После я намушках точно девет пъти, макар че според мен четвъртият път я уби. Просто не исках да спирам толкова бързо.
Навън удари гръм, поройният дъжд тропаше по покрива и във въздуха сякаш пърхаха леки разтърсващи вълни. Джон усещаше трепета им по микроскопичните косъмчета дълбоко в ушите си и се чудеше дали пък не бяха резултат на нещо друго, а не на бурята.
Яркосините очи на момчето го гледаха предизвикателно и насмешливо.
– Защо каза "точно"?
– Защото, Джони, не я намушках осем пъти и не я намушках десет пъти, а точно девет.
Били се придвижи толкова близо до стъклената преграда, че носът му едва не опря в нея. Очите му бяха се превърнали в резервоари на заплаха и омраза, ала в същото време приличаха и на кладенци на опустошението, в чиито самотни дълбини нещо сякаш се давеше.
Детективът и момчето се гледаха дълго, преди Джон да запита:
– Не ги ли обичаше?
– Как да ги обичам, като почти не ги познавах?
– Бил си с тях цял живот!
– Познавам теб по-добре от тях.
Някаква смътна, но непреодолима тревога беше накарала Джон да дойде в болницата. Срещата я бе засилила.
Той се надигна от облегалката на креслото.
– Нали не си тръгваш? – попита Били.
– Имаш ли още нещо да ми казваш?
Момчето задъвка долната си устна.
Джон изчака, докато се убеди, че не си струва повече да чака, и се отправи към вратата.
– Почакай, моля те – спря го момчето с треперещ, променен глас.
Джон се обърна и видя лицето му, сгърчено от мъка, и очите му, пламнали в отчаяние.
– Помогни ми – промълви момчето. – Само ти можеш.
Джон се върна до стъклената преграда.
– Дори да исках, вече нищо не бих могъл да направя за теб. Никой не би могъл.
– Но ти знаеш. Ти знаеш.
– Какво мислиш, че знам?
За момент Били Лукас заприлича на уплашено дете, обзето от несигурност и колебание. Но после очите му светнаха победоносно.
Дясната му ръка се плъзна по плоския му стомах надолу под ластика на сивите му памучни панталони, които той изведнъж смъкна с лявата си ръка. Миг след това дясната му ръка насочи урината му към долната решетка в стъкления панел.
Вонливата струя се разплиска през стоманената решетка и Джон се дръпна назад, извън обсега й. Не бе му се случвало урина така страшно да смърди или да изглежда толкова тъмна, жълто-кафява като сока на загнил плод.
Като видя, че целта му се е измъкнала на сигурно място, Били Лукас вдигна мерника си и запръска стъклото наляво-надясно. През прилива на зловонните вълни чертите на момчето се заличиха и то сякаш почти се изпари, като някакво привидение.

*

Той разклати звънчетата и те издадоха същия ясен, студен звън, който бе чул три пъти, откакто бе влязъл в къщата.
С неудържимо треперещи ръце той върна звънчетата с книжната салфетка в кутийката, след което я пъхна в джоба на спортното си сако.
Навремето Алтън Търнър Блакууд беше носил със себе си три сребърни звънчета, всяко с размера на напръстник, закачени на обща дръжка. Те не бяха оформени като цветя и нямаха фината изработка на малките съкровища върху полицата на Селин.
Блакууд бе съблюдавал психопатични ритуали, съставляващи сложна следубийствена церемония, която говореше за странната му ценностна система и маниакални склонности. След като всички в набелязаното му семейство се окажеха мъртви, той се бе връщал при всяка от жертвите по реда на убийствата и ги бе разполагал легнали на гръб. Бе залепял с капчици епоксидна смола монети върху клепачите на труповете – двайсет и пет центови монети, боядисани от него в черно и обърнати винаги с орела нагоре. В устите им, върху езиците, той бе слагал кафяви дискчета, за които лабораторният анализ бе установил, че са направени от изсушени изпражнения.
След това убиецът бе подреждал ръцете на жертвите върху коремите им така, че да държат кокоше яйце. За да не би случайно да изпуснат яйцето, той бе завързвал палците и кутретата на ръцете с връвчици.
Дни преди клането бе подготвял яйцата, пробивайки по две малки дупчици във всяко, за да изпразни съдържанието му. После бе вкарвал през дупките плътно навита на масур хартия в изсушените празни черупки. Ако трупът бе на мъж, върху хартията бе написано с печатни букви servus; ако бе на жена – serva. Това бяха мъжкият и женският род на латинската дума за "роб".
След като снабдеше труповете с желаните от него аксесоари, Блакууд се бе изправял над всеки и размахвал тройните си звънчета.
Били Лукас не беше подредил труповете си, а ги бе оставил да лежат, както бяха умрели. Не беше извършил ритуала с черните монети, изсушените изпражнения или празните яйца. Явно обаче беше позвънил със звънчетата.
Върху нежните сребърни кали нямаше гравиран надпис.
Върху всяко от звънчетата на Блакууд бе изписана думата БЕДА.

*

Из дневника на Алтън Търнър Блакууд:
Аз съм Алтън Търнър Блакууд. Това са моите спомени...
Южната кула имаше каменни стени и изсечени стълби, които се виеха четири етажа нагоре до една кръгла стаичка с диаметър малко над четири метра. Четири прозореца с оловни рамки, които се отваряха с прът. Таван с подпори и греди. На една от тия греди тя се бе обесила.
Семейството бе натрупало първоначалното си състояние с железниците. Може да е било и по честен начин. Терънс Джеймз Търнър Блакууд, Тийджей, както го наричаха най-приближените му, което не е същото като приятели, наследил всичко. Бил е само на двайсет и една години, амбициозен като торен бръмбар. Умножил богатството с издаване на списания, производство на неми филми, строителство и подкупи за политици.
Тийджей обожавал едно нещо. Не обожавал парите по същата причина, поради която обитателят на пустинята не обожава пясъка. Обожавал красотата.
Тийджей построил замъка през 1924 г., когато е бил на двайсет и четири. Наричаше го замък, макар че той не беше. Беше просто голяма къща с пришити части на замък към нея. Някои от общите помещения бяха по случайност приятни. Отвън постройката приличаше на грозна камара, откъдето и да я погледнеше човек.
Той обожаваше красотата, но не знаеше как да я създава.
В едно отношение къщата беше противоположност на Тийджей. Той изглеждаше толкова добре, че можеше да се нарече красавец. Обожанието му на красотата беше отчасти самообожание. Ала вътрешно той бе грозен като външността на къщата си. Душата му не бе покрита със скъпоценни камъни, а с твърда кора. Дори самият Тийджей не можеше да даде име на някои от нуждите, които образуваха тази кора.
Огромното имение се наричаше Краун Хил, на името на хълма, върху който се намираше. Простираше се върху 1130 декара покрай северния бряг, за който винаги се е знаело, че е опасен. Всеки бряг е опасен, разбира се: земята отстъпва пред хаоса на водната шир.
Джилиан Хатауей беше най-ярката и обичана звезда на нямото кино. Тя се бе снимала също и в два говорещи филма. Единият, "Кръгът на злото", се бе превърнал в класика. Говореше се, че се е омъжила за Терънс Блакууд в Акапулко през 1926 г. Църковен брак обаче не бе последвал.
Тя се беше пренесла в така наречения замък. През 1929 г., на двайсет и осем години, бе напуснала киното. Джилиан родила Марджъри, единственото си дете, също през 1929 г. Мимолетната лъскава звезда се обесила четиринайсет години след това. Все още е била много хубава. Дори в смъртта си е била много хубава. А може би особено в смъртта си.
Семейство Блакууд продължило да произвежда нови поколения. След няколко десетилетия Анита Блакууд родила правнука на Тийджей. Като ценител на красотата, Терънс поискал веднага изродчето да бъде изпратено в дом за умствено изостанали. Бащата, разбира се, се съгласил. Анита обаче не позволила да изхвърлят детето й на боклука.
Впоследствие тя навярно е съжалила за решението си. С течение на времето, макар че бе научила момчето да чете добре отрано, тя се бе отдръпнала от него. В крайна сметка го бе изоставила в Краун Хил на милостта на жестокия старец.
Просто се бе вдигнала и си бе тръгнала. Без дори да каже "довиждане". Казаха, че я е хванало страх от момчето, от собственото й дете, като гледала грозното му тяло и лице.
Когато стана на девет години, след напускането на майка му, деформираното момче бе преместено от къщата за гости, където бе живяло с нея, в кръглата стаичка на върха на южната кула.
Момчето все още не беше се превърнало в мен, това щеше да стане след време.
Момчето мразеше стария Тийджей. По много причини. Една от тях бяха побоищата.
Другата беше стаята в кулата.
През зимата тя се отопляваше с електрическа печка. Поради близостта на океана летните нощи рядко бяха прекалено горещи. Бяха хвърлени малко пари да се добави тоалетна и кабинка с душ. Дюшек на пода служеше като нелошо легло. Възглавници имаше колкото поиска. Хубав стол с облегалки за ръцете и бюро бяха направени вътре в самата стая, защото би било невъзможно да се изкачат по витата стълба. Закуската и обядът се качваха с
асансьор. Момчето можеше да се обажда по вътрешен телефон и да си поръчва каквито иска лакомства. Вечер можеше да си вземе каквито иска книги от огромната библиотека близо до главния коридор.
Не му липсваха удобства, но беше самотно. Стаята в кулата се издигаше високо над всичко, далеч от всички.
Вечер, когато другите си легнеха и нямаше гости, на него му беше разрешено да ходи в къщата. Поднасяха му късна вечеря в библиотеката. Хранеше се от чинии за еднократна употреба с прибори за еднократна употреба. Каквото се докоснеше до устата на момчето, не биваше да се докосва до ничия друга уста, макар да не бе болно от заразна болест.
На прислугата бе забранено да общува с него, както и на него с тях. Ако някой нарушеше това правило, щяха да го уволнят. Старецът им плащаше изключително щедро не само да не разговарят с момчето, но и да не говорят за него пред хората, за него и за всичко, което ставаше в Краун Хил. Никой не желаеше да рискува работата си.
Ако момчето подхванеше разговор, те веднага съобщаваха за това. След което започваха побоищата в уединените покои на стареца.
То мразеше Тийджей. Мразеше и Реджайна и Мелиса. Реджайна беше сестрата на Анита, леля на момчето и внучка на Тийджей. Мелиса беше дъщеря на Реджайна. Те бяха красиви, за разлика от момчето, и можеха да ходят където си поискат, когато си поискат. Реджайна и Мелиса говореха с прислугата и прислугата говореше с тях. Но тъй като Тийджей им забраняваше, и двете не говореха с момчето. Веднъж то чу как Реджайна му се подиграва пред една слугиня. Направо се заливаше в смях.
Една вечер, когато беше на дванайсет години, в един от далечните ъгли на библиотеката, на висока полица, момчето откри албум с черно-бели снимки на Джилиан Хатауей. Много от тях бяха с ефектни пози на кинозвездата в елегантни рокли и костюми.
Последната снимка в албума може би бе направена от полицията. Момчето подозираше, че старият Тийджей, който по онова време е бил младият й съпруг, я бе направил. На снимката Джилиан висеше като безкрилен ангел от една от гредите на тавана в стаята в кулата.
Тя се бе съблякла гола, преди да се качи на столчето и да наниже примката на врата си. Момчето не бе виждало гола жена до този момент.
Момчето не се срамуваше, че се чувства омагьосано от голотата на жена, която му бе пряка роднина. Никой не го бе научил, че това е срамно. То успяваше да се срамува само от едно нещо – от външността си. Жестокият опит му бе втълпил, че има само един грях на света – уродливостта. Значи неговият грях бе, че съществува.
Тя му беше някаква баба, но бе ужасно апетитна. Белите й гърди. Закръгленият й ханш. Източените й крака.
Той извади снимката от албума, върна албума на високата полица в библиотеката и занесе снимката в кръглата си стая в кулата.
После често я сънуваше. Понякога тя просто си висеше в съня му, мъртва, ала разговаряща с него, макар че никога не можа да си спомни какво е казала, когато се събудеше.
В други случаи Джилиан се спускаше като паяк на нишката си от гредата и сваляше примката от шията си. Задържаше я за миг над главата си сякаш беше ореол. После се опитваше да я наниже през главата на момчето.
Понякога сънят се превръщаше в кошмар, защото тя се опитваше да го удуши. Но имаше и случаи, когато той приемаше примката и се оставяше да го заведе до столчето. Въпреки че тя никога не го обеси, той се събуждаше отпочинал от тези сънища.
Една нощ сънят се промени завинаги.
За първи път момчето бе голо в съня си. Голата Джилиан Хатауей слезе, но този път не спря до леглото му, а както си беше с примката на шията, се мушна под завивките. Грубото въже се плъзна вълнуващо по тялото му. Допирът на гърдите й до кожата му беше по-реален от всичко, което досега бе изпитвало насън. Момчето се събуди разтреперено, обляно в пот и изтощено.
Известно време то си мислеше, че това може да се случи само насън с трупа на жена. По-късно обаче разбра, че и снимката на мъртва жена може да свърши същата работа като съня.
Момчето още не се беше превърнало в мен. Но беше на път да се превърне.

*

Той отстъпи към вратата, откъдето беше влязъл, и откри, че вече я няма. Обиколи залата, но не откри друг изход. В центъра й обаче се бе появило нещо, което го нямаше преди – наклонена маса за аутопсии с улеи и резервоари за кръв. На масата лежеше труп, покрит с чаршаф. Един импулсивен, склонен към действия труп. Изпод белия саван се подаваше ръка и огромният й размер, дългите, подобни на шпатули пръсти, изпъкналото кокалче на китката, напомнящо на тромавите скорости на машина от деветнайсети век, разкриваха самоличността на трупа. Алтън Търнър Блакууд дръпна чаршафа и го хвърли на пода. Повдигна се до седнало положение на масата, после слезе от нея и застана в целия си двуметров ръст, мършав и кокалест, но як, уродливите, подобни на крилата на прилеп лопатки на гърба му напираха под ярема на ризата и някак си напомняха насекомо, сякаш бяха хитинова черупка на някоя буболечка. Сърцето на Джон заблъска по-силно отпреди, увеличавайки повече мощта на ударите от бързината им, подобно на каменен чук в каменно хаванче, който постоянно разпрашаваше куража му.
Блакууд беше облечен по същия начин, както през нощта на нападението в дома на семейство Калвино – черни ботуши с обковани със стомана върхове, напомнящи на алпинистки ботинки за катерене по лед, от които са свалени шиповете на подметките, панталони с четири джоба отпред със защитен цвят и също такава риза. По него не личаха раните, от които бе умрял, беше в състоянието, в което Джон го срещна при завръщането си в онази нощ.
Лицето му не беше плашещо уродливо, а грозно до такава степен, че караше повечето хора да изпитват съжаление към него, без обаче то да прераства в симпатия. Тутакси след съжалението възникваше неудобство при мисълта, че може неволно да го обидят, като се вглеждат в него, или с някоя непремерена дума, след което идваше отвращението, което караше хората да се извръщат гузно. Антипатията се пораждаше по-скоро инстинктивно, отколкото съзнателно.
Върху главата му лежаха разчорлени сплъстени кичури мазна тъмна коса, веждите му бяха четинести, но лицето му – голобрадо. Кожата му беше бледа по местата, където не розовееше, гладка като на кукла бебе, но с нездрав вид и не само че не го правеше по-привлекателен, а поради привидната липса на пори създаваше впечатлението за неестественост. Джон мъчно би могъл да опише грешките в пропорциите на дългото лице на Блакууд. Започваха с изсечено чело, щръкнало над хлътналите му очи. Носът му приличаше на томахавка, издължените уши напомняха за козите уши на сатир, челюстите му бяха плоски и твърди като остриета на секач, горната му устна беше прекалено тънка, а долната – прекалено дебела, и всичко това се изостряше допълнително от брадата му с формата на мотика, която той държеше вирната високомерно като някой Мусолини, сякаш всеки момент бе готов да те насече с лицето си.
Очите му бяха толкова черни, че между зениците и ирисите нямаше разлика. Понякога сякаш само бялото на очите му блестеше и съществуваше реално, сякаш черното не бе цвят, а празнота, дупки в очите, които водеха обратно към студения и безпросветен ад на съзнанието му.
Блакууд пристъпи три крачки напред от масата за аутопсия, а Джон отстъпи три крачки назад, докато се опря в стената от чекмеджета за трупове. Ухилената жълтозъба паст на убиеца, вълчата му насмешка като че вещаеха предстоящо ухапване.
Той проговори и от дебелия му стържещ глас обикновените думи се превръщаха в мръсотии.
– Жена ти е голяма сладурана, децата ти са още по-големи, искам си бонбонките.
Чекмеджетата из цялата стая се заотваряха бясно и мъртъвците се появиха, цели легиони в служба на Алтън Блакууд, които посягаха да одерат лицето на Джон...
Той се събуди, седна в леглото, после стана от него, потънал в пот и разлюлян от своето разблъскало се сърце. Беше сигурен, че в къщата е проникнало нещо чуждо.

*

Стиснала огледалото и взирайки се в него, Наоми попита:
– Какво ще го правим с него, като го свалим?
– Ще го пренесем по коридора и ще го сложим в складовата стая, където мама и татко държат какви ли не ненужни вещи, и ще го пъхнем зад някоя от тях, та никой да не го види.
– А можем да си спестим много труд и да го сложим с лицето надолу под леглото ти.
– Не искам огледалният човек да ми е под леглото – възрази Мини. – Не го искам и под твоето легло, защото ти ще се мушкаш там да си говориш с него и той ще излезе от огледалото в стаята ни. И тогава работата ни е спукана.
Остава ми един болт. Държиш ли с двете ръце?
– Да, да. Побързай.
– Внимавай да не падне и да се счупи. Ако се счупи, възможно е той да се освободи от него.
Шестият болт излезе, Наоми не позволи на огледалото да падне, Мини махна стълбичката и двете заедно сложиха дългото стъкло върху килима.
Мини затвори вратата на дрешника, а Наоми се изправи над обърнатото с лицето нагоре огледало и се взря в отражението на тавана, заинтригувана от вида на собственото си лице, погледнато в този необичаен ракурс.
Огледалото се надипли като вода, когато пуснеш камъче в нея. По сребърната повърхност се плъзнаха разширяващи се концентрични кръгове.
– Що за говняна дивотия! – възкликна Наоми, както в редки случаи правеше баба й, когато що за тъпотия! не беше достатъчно изразително. – Мини, ела да видиш!
Мини се втренчи в огледалото и видя две, три, пет нови дипли и групи от концентрични кръгове да се образуват, сякаш огледалото беше басейн, в който вали дъжд.
– Лошо – заключи Мини и отиде при масичката си за игра, където я чакаха сандвичът й и чепка сладко бяло грозде.
– Как можеш да мислиш за ядене сега – изуми се Наоми. – Тук стават големи, странни истории!
Мини се върна с чепката. Откъсна едно зърно, протегна ръката си над огледалото, поколеба се за момент и пусна зърното.
Месестият плод цопна в огледалото, както би потънал в езеро, и изчезна от погледа.

*

Мейс Волкър е разносвач на стоки и крадец. Вече трийсетгодишен, той е разнасял цветя за един цветарски магазин от деветнайсетгодишната си възраст, а е извършвал кражби от единайсетгодишен. Никога не е бил хващан, нито дори заподозиран, защото има щастието да е надарен с благо и открито лице, много приятен глас и безстрашие. Той използва всички тези си качества като инструменти за измама не по-малко изкусно, отколкото концертиращият пианист използва гъвкавите си, пъргави ръце.
Мейс задига стоки от магазини, преджобва хора, влиза в чужди къщи с взлом. Той не граби само, или дори главно, по финансови причини, а най-вече заради вълнението. Откраднатите пари и предмети му действат много силно и са му по-приятни от копринената кожа на красива жена. Той не може да стигне до оргазъм само като гали присвоените банкноти, но може да се възбуди силно от допира до хартията и понякога прекарва по час и повече в опипване на чуждите двайсет и сто доларовки, и се облива в похотлива пот. Някой психиатър навярно би казал, че Мейс е фетишист. Той бе имал връзки с няколко жени, но само за да види какво може да им открадне – пари, вещи, чест, надежда и самоуважение. За секс той обикновено се обръща към проститутки и се чувства най-задоволен, когато им открадне парите, с които е платил за услугите им.
Има десет врати към същността на Мейс Волкър – чувствителните му, крадливи връхчета на пръстите.
Два пъти в седмицата той доставя цветя в дома на семейство Калвино – рози за ателието на Николет и понякога букет други цветя за масата в трапезарията. На този четвърти октомври, малко преди пет часа, той носи три дузини дългостеблени жълти рози, всяка дузина в отделна пластмасова опаковка, за художничката. Той не е обладан, когато звъни на звънеца, но чрез допира на показалеца му върху копчето е опознат и избран.
Уолтър Неш се подписва за цветята. Тъй като ръцете на Уолтър са пълни с букетите рози и зеленината, която върви с тях, Мейс му помага, преди да си тръгне, като затваря вратата отвън. Обладан е. Мейс не съзнава, че вече не е сам, че се е превърнал в кон с ездач, който може след време да слезе, без да му даде да разбере, че е бил язден, но може да реши и да го язди до смърт.
Приключил с доставките, Мейс връща товарната кола в цветарския магазин, където работи. Ели Шоу, собственичката, е на касата и сумира постъпленията. Мейс й предава списъка с подписите на клиентите, които са получили цветята си. Ели наближава четирийсетте и е доста хубава, но Мейс никога досега не е гледал на нея като на жена, защото тя му е началник и следователно той не може да я използва и да открадне от нея без сериозни последствия. Те започват кратък разговор за деня и Мейс си я представя гола, нещо, което никога не е правил преди – с други жени, да, но не и с Ели, но за свое учудване и притеснение, той също си я представя много ясно удушена с вратовръзка на райета: подутият й, посивял език е провиснал от устата й, мъртвите й очи са изцъклени в последния поглед на ужас, с който тя е възнаградила ентусиазирания си убиец. Това го напомпва със страстно желание.
Разтърсен от видението си и уплашен, че Ели ще забележи състоянието му, той промърморва нещо за несъществуваща среща с млада жена и хуква към колата си на служебния паркинг. Сяда зад волана и подкарва, потънал в мисли над жестокия полет на фантазията си, спира на светофар, където млада жена и момиченце на около десет години стоят, хванати за ръце, и чакат, за да пресекат. С графични детайли и потресаваща яркост, Мейс си ги представя изведнъж и двете голи, тръгвайки по улицата, но после вързани на столове в стая за мъчения, накълцани на парчета.
За да не тревожи коня си ненужно, ездачът усмирява нуждата си да си представя обектите на желанието си в състояние на пълно подчинение и физическа беда. В интерес на истината, Мейс Волкър е шокиран от халюцинациите си, но не и напълно отвратен. В края на краищата той е крадец, който се вдъхновява от самия акт на кражбата, а не от резултата й, и той ще разбере сега, че върховната кражба е да отнемеш нечий живот. Тази мисъл може да окаже интересно влияние върху бъдещата криминална кариера на разносвача.
Тъй като бе използвал часа за обедната си почивка, за да влезе с взлом в една къща и да открадне бижута с диаманти, които се надява да му донесат между дванайсет и петнайсет хиляди долара, Мейс се отправя към една позната му кръчма, намираща се в район, доскоро принадлежал към бордеите, но обновяван сега. В такива райони по-луксозните барове не са порочни нощни клубове, а служат като почтено прикритие на пласьор на крадени стоки, който плаща в брой за тях, та му трябва да е спокоен по улиците, че няма да го нападнат и оберат, когато идва или си отива. Фасадата на кръчмата е от черен гранит и махагон. Вътре сепаретата и столовете пред бара са заети от повече прогресиращи в кариерата млади двойки, отколкото от самотници.
Мейс си поръчва бутилка хайнекен без чаша от бармана, който го познава и използва вътрешния телефон, за да получи разрешение да го пуснат до офиса. Подир одобрителния сигнал на бармана Мейс бута летящите врати и влиза в малката кухня, където се правят само сандвичи, пържени картофи и панирани лучени кръгчета. Вратата в другия край на уханното помещение води към тясно стълбище с монтирана на върха камера на тавана, която наблюдава изкачването му. На горната площадка той изчаква за момент стоманената врата пред него да се отвори и влиза.
Това е приемната. Офисът на Бари Куист, собственик на кръчмата и пласьор на крадени стоки (наред с куп други неща), е зад друга вътрешна врата. Тук, в предната стая, има маса, върху чийто ръб се е опрял мускулест тип по риза, с неприкрит пистолет в раменен кобур. Друг тип по риза, също толкова солиден и въоръжен, е отворил вратата на Мейс. Сега я затваря и макар да знае, че Мейс не носи оръжие, го претърсва, преди да се върне към стола, на който лежи отворен брой на Спортс Илъстрейтед. Тези двама мъже придружават Бари Куист постоянно, но Мейс никога не е чувал имената им. Той ги нарича в себе си "номер едно" и "номер две". Номер едно е бегемотът, който му отвори вратата. Те изглеждат като мъже, които по време на сбиване не биха се спрели пред извършването на никакви жестокости и не биха престанали да се бият, докато не получат куршум в мозъка. Със шестте си стола с прави облегалки, разделени на две групи от висока полица с лъскави списания, стаята прилича на чакалнята на зъболекар – ако ти трябва зъболекар, който да ти избие зъбите с чук.
На масата лежи пистолет с изтеглен пълнител, явно принадлежащ на мъжа, който в момента върти бизнес с Бари в офиса му. До пистолета е сложен заглушител, който може да бъде завинтен върху дулото му.
Върху един от шестте стола седи разкошна блондинка, която също принадлежи на мъжа, разговарящ в момента с Бари. Номер две е излязъл иззад масата и е седнал на нея, за да може да си говорят с блондинката. Явно се познават и името на мъжа вътре е Рийс. Номер две говори с тона на загрижен приятел:
– Казвам ти, гледай да вземеш от Рийс всичко, което можеш, колкото се може по-бързо. Той иска всичко, което види, и никога не остава на едно място.
Блондинката отвръща, че си познава човека, че го е хванала за носа и знае как да го накара да я следва като добре обучен пудел. Номер две клати глава:
– Ако събере всичките пари на света и преспи с всяка заслужаваща си жена, ще започне да търси малки момченца. Никога няма да престане да иска това, което няма или не може да има.
Вътрешната врата се заключва електронно. Тя избръмчава миг преди Рийс да се появи в приемната. Той представлява крокодил, облечен в костюм за пет хиляди долара. На хищните му нокти е придадена цивилизована форма и са покрити с лак от маникюристка. Широката му уста е създадена за ефикасна консумация. Лакомите му очи не престават да търсят плячка. Той поглежда към двайсет хиляди доларовия си часовник по такъв начин, че да го видят всички и да му се възхитят. Ала собственото му лице се свива в кисела гримаса при вида му, сякаш наскоро е видял по-скъп часовник и е недоволен от този инструмент, който преди много му е харесвал.
Рийс има много врати за влизане, ала очите му са най-лесната. Обладан е.
Останал сам, разносвачът на цветя Мейс Волкър влиза в светая светих на Бари Куист, за да преговаря за цената на откраднатите бижута, а Рийс Салсето си взема пистолета и прецизно изработения заглушител, който си има свое отделение в специално изработения му раменен кобур. Ездачът му за момента не изпитва нужда да използва нито шпорите, нито юздите и Рийс не знае, че вече не е господар на себе си. Той се обръща към блондинката, Британи Зелър:
– Хайде да тръгваме, маце.
Пресичайки кухнята и после оживената кръчма, Рийс усеща, че вниманието на всеки мъж е привлечено неудържимо към Британи. Всеки мъж я желае и му завижда.
Те имат резервация за вечеря в един от най-хубавите ресторанти в града, където той е ценен клиент. На улицата, по пътя към неговия мерцедес S600, Рийс казва на Британи, че ще премести резервацията за осем часа, за да имат време да отскочат до дома му. Обяснява й, че й е купил чудесен подарък за рождения ден, който идва след три дни, и не може да дочака да й го даде, за да види реакцията й. Ще изпият по едно мартини вкъщи и после ще отидат в ресторанта.
Тази промяна в плановете е по желание на ездача на Рийс, но то е предадено толкова деликатно, че Рийс не усеща принудата на юздата или на транзелата в устата си. Ездачът вече знае всичко за коня си – историята на живота му, надеждите, нуждите, желанията, всяка тайна в спираловидните коридори в изроденото и покварено сърце на престъпника перко. В този мрачен лабиринт ездачът е открил семейство, което с удоволствие би подложил на кървава беда. Очаквал бе, че ще трябва да сменя четири или пет коня, преди да открие подходящо семейство. Ала преходът от Мейс Волкър към Рийс Салсето се оказва достатъчен.
Домът на Рийс е луксозен апартамент на последния етаж, който според него нито отговаря по размери на заслугите му, нито е достатъчно нависоко. Но тази сграда е една от най-хубавите и след година той ще се качи още по-нависоко и нашироко. Стилът е екстравагантен ар деко, обзавеждането – от най-високо качество. Вътрешният дизайн бе осъществен от една жена, която Рийс смяташе за най-изисканата и талантливата представителка на професията в града главно заради британския й акцент.
Британи се отправя директно към ъгловия бар в хола, за да приготви две чаши мартини "Грей Гуус", а Рийс отива в спалнята, за да донесе огърлицата от диаманти и смарагди, купена за рождения й ден. Той не може да устои на нуждата да влезе в банята към главната спалня, за да се погледне в огледалото и да се увери, че кърпичката в джоба на сакото му не се е разместила, че възелът на връзката му е перфектен и косата му не е разрошена.
Понеже е дошло времето да установи пълен контрол над коня и да задуши и най-малката изява на собствената му воля, ездачът си позволява малка шегичка. След като контето установява със задоволство, че изглежда добре, образът в огледалото изведнъж се променя и вместо себе си, той вижда Алтън Търнър Блакууд, духа, чиито крака са в стремената на Рийс Салсето. С гърбица, остра брада, животински челюсти, полуиздута и жестока уста, очи като черни дупки с достатъчна притегателна сила за унищожаването на цели светове. Дори Рийс, този безстрашен социопат, извиква от ужас, ала викът му остава беззвучен, защото той повече няма контрол над тялото си. Той е затворник в собствената си кожа, окован от кости, които доскоро бе управлявал, един безсилен наблюдател иззад прозорците на лакомите си очи.
Рийс се връща при апетитната Британи в хола не с подаръка й в ръка, а със заглушител, навит на дулото на пистолета. Тя се обръща към него, предлагайки му мартини, а той я застрелва два пъти в корема и един път в гърдите. Изстрелите изшъткват, сякаш заповядват на Британи да умре тихо.
Макар че ездачът е познавач и ценител на мъченията и обожава да се наслаждава на унижението и болката на другите, той не си губи времето с Британи Зелър, защото тя е прекалено закоравяла за вкуса му, прекалено отракана, работеща от много време за угасяването на собствената си светлина. Ездачът копнее да руши нежни създания, да покварява невинните, да унищожава блестящите.
Рийс Салсето оставя мъртвата блондинка в хола и под твърдия контрол на ездача си се връща в главната спалня, взема кутия с муниции от едно чекмедже на нощно шкафче, попълва изпразнените места в пълнителя, чийто пълен капацитет е шестнайсет патрона.
Едно семейство изживява последните си часове. Баща, майка, син и дъщеря. Майката, както се вижда в паметта на Рийс, е сочна и със сигурност вълнуваща, но осемнайсетгодишната дъщеря е лъчезарна и недокосната, едно рядко цвете, чието изскубване ще бъде голямо постижение. Той ще убие бащата, после ще омаломощи сина и ще го застави да гледа малтретирането, обезчестяването и погубването на майката и момичето.
– Ти самият желаеше момичето, Рийс, и сега ще го имаш – проговаря на висок глас Рийс.
Той угасява лампите в хола.
Повторението на спектакъла продължава и този път всичко ще бъде направено както трябва, както почти стана преди. Обещанието, което е дал на Джон Калвино, ще бъде изпълнено.


* * *

Ако сте почитатели на стария Кунц, който пишеше великолепни романи на ужаса като "Пазители" и "Древният враг", не пропускайте да прочетете и новите му книги в жанра свръхестествен хорър.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
[ IP : Logged ]
Покажи мнения от преди:   
Създайте нова тема   Напишете отговор    forum.globcom.net Форуми -> Литература Часовете са според зоната GMT + 2 Часа
Страница 1 от 1

 
Идете на:  
Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети


Powered by phpBB © 2001, 2005 phpBB Group
Translation by: Boby Dimitrov